Беше време, когато съветските гости в България бяха нежелани дори от такава казионна организация като Съюза на писателите. Особено нежелани бяха съветски граждани, свързани със сталинското минало или със сегашните сталинистки кръгове, какъвто беше кръгът на известния архисталинист Кочетов. Но по силата на някаква конвенция в България пристигна на официално гостуване един от тия партийни функционери в СССР, които се занимават с литература и които, кой знае защо, се самонаричат писатели. Човек на въпросния Кочетов. По правило Съюзът на българските писатели трябваше да предостави свой член за придружвач и компаньон на госта. Но чувайки името му (което не вярвам някой да помни) и това, че бил близък на сталинистите, буквално нито един от поканените български писатели не прие задължението да го придружава. Дори такива традиционни посрещачи на гости и банкетаджии като бай Ангел Тодоров сметнаха за унизително да придружават съветския гост. Положението на съюзното ръководство стана доста деликатно, когато и последната им надежда, Серафим Северняк, отклони поканата, която преди бе приемал с охота. В безизходицата външният отдел на съюза се обърна към Мишо Маринов, млад човек, който пишеше поезия, работеше по това време в радиото и беше известен с привързаността си към алкохола.

И така съветският гост и Мишката се намериха в Клуба на журналистите на специално запазена маса в средата. Въпреки че всички околни маси бяха заети, никой новодошъл не се присъедини към тях. Чувствувайки особеното положение, Мишката потъна в мълчание, като все по често пълнеше чашата си. Ала съветският гост, изглежда, не разбираше нищо от цялата атмосфера и се опитваше с някакъв партиен ентусиазъм да поведе разговор със своя придружвач. Двамата бяха рядка картинка.

По едно време гостът каза:

„Тавариш Маринов, я думаю, что тавариш Стоян Даскалов как писатель был замечательно явление…“

При такъв възторг от Сте-Це-то Мишката само пресегна към чашата си.

Не получил отговор, гостът учудено млъкна. Но след малко той отново се опита да подхване разговор за българските литературни постижения…

„Тавариш Маринов, я считаю конечно, тавариш Лиляна Стефанова за наша, талантливая поетеса… Стихи у нея звучные и красивые…“

Този път Мишката изгледа продължително госта, сякаш смяташе, че онзи се подиграва с него. Но пак нищо не каза.

Ала словоохотливият съветски гражданин продължи да излива възторга си точно от същия вид пишещи българи, които може би наистина допадаха на партийния му вкус, но които едва ли някой на българска територия взимаше на сериозно…

„Тавариш Маринов… — за трети път гостът се опита да сподели литературните си предпочитания, — я думаю, что тавариш Андрей Гуляшки…“

Но тук търпението на Мишката Маринов свърши. Той погледна строго съветския гост и с доста груб глас му каза на специален българо-руски език:

„Дарагой Иван Петрович… пийте, пажалусти, своего вино и не занимайте меня със сулями-пулями!“

Георги Марков 1978г