С професор Гочо Гочев се движим по „Раковска“ край градинката срещу Военния театър. Денят е слънчев, много приятен за разходка и ние имаме намерение да вървим чак до Орловия мост и говорим за това-онова. Отнякъде срещу нас се появява другарят М., когото и двамата добре познаваме. Той беше директор на важен културен институт, но преди около седмица най-неочаквано бе освободен от длъжност. Както назначаването му, така и уволняването му бяха неразбираеми за нас, простосмъртните, прищевки на съдбата. Като ни вижда, М. се спуска към нас, по-точно към мен и с драматичен жест ме повежда встрани за облекчение на Гочо, който не би бил много щастлив в негова компания.

„Брат — обръща се към мен М. с глас, в който и възмущението, и отчаянието са най-искрени, — кажи ми светът нормален ли е, или нещо става?“

Той внезапно се дръпва от мен, поглежда ме от разстояние от главата до петите, сякаш да се увери в моята самоличност, и отново ме улавя под ръка. Той е артистична натура и тези физически действия са пряк израз на силни изживявания. М. е толкова погълнат от себе си, че не забелязва хората, които се спират да ни гледат.

„Брат! Това умът ми не може да го побере! — извиква той и продължава: — Защо? От къде на къде? На какво основание? Как така?…“

При всеки въпрос той отмята силно главата си назад и въпросително се втренчва в мен.

„Знаеш ли… — гласът му започва от ниско, за да набере голяма драматична инерция — през цялото време, докато аз бях директор, не съм направил нито една крачка, без ТЕ да ми кажат, не съм отронил нито една думичка, без ТЕ да ми я кажат, не съм извършил нищичко, без ТЕ да ми го кажат… АЗ БЯХ ТЕ!“

Той произнася последните думи почти с вик, заковава се на място и остава така няколко дълги секунди, за да подчертае значението на казаното. След това разперва ръце с обърнати към небето длани и почти като в „Многострадална Геновева“ казва:

„Защо тогава ме снеха?… Защо? Защо?“
 

След премиерно представление във Военния театър има банкет, който по нова и странна традиция се плаща от автора. Театърът, който е бившето кино „Роял“ на улица „Раковска“ е получил (за кой ли път!) ново име — „Театър на въоръжените сили“. Името звучи толкова внушително, че някои шегобийци бяха предложили пред входа на театъра да се поставят и два танка.

Представлението, което сме видели, е някаква героично-романтична лимонада. Забележителното в нея е, че положителните качества на героите офицери нарастват успоредно с чиновете им. Във финала злодеите са наказани, а юнаците тържествуват.

За разлика от самите участници в представлението, публиката и такива като мен, военните собственици на театъра са щастливи. От утре те ще поведат под строй войниците от всички околни поделения, за да гледат представлението. На банкета канят и нас, неколцина автори и критици. Поднасят ни скара и вино. По някое време става да произнесе тост генерал Гетман. Той е съвсем кратък:

„Да пием — казва той — за успеха на триъгълника автор-режисьор)-актьор!“

Генералът пие и ние пием след него за успеха на триъгълника. Но едва поставили чашите обратно, пред нас бързо се изправя полковник Н., също автор — драмописец и романист, който има най-сериозно мнение за себе си.

„Другари — извисява той тържествен глас, — аз искам да вдигна чаша за четвъртия ъгъл на триъгълника — художника на театъра!“
 

За известно време хумористите Петър Незнакомов и Мирон Иванов станаха съавтори. Може би повлияни от успеха на Илф и Петров, те, изглежда, решиха, че в хумора и сатирата е по-добре да разполагаш с два гърба, вместо с един. Трябва само да се съжалява, че това сътрудничество не продължи много дълго, защото резултатите бяха наистина добри. И фейлетоните, и пиесите, и сценариите, които излязоха под двете имена, бяха едни от най-смешните и актуални неща, писани в онези години. Двамата разказваха, че всъщност най-голямо удоволствие им доставяло самото колективно писане, при което те самите се смеели до припадък. По някое време Пецата и Мирон се прочуха с писмата, които започнаха да пишат до разни министри, важни държавни ръководители и институти. Тези писма, които съдържаха абсурдно смешни предложения за разрешаване на важни въпроси, биваха наистина изпращани, след което двамата ги четяха пред близки и познати. Много се смяхме на предложението им до правителството да се отвори отново публичен дом в София, с което щели да се решат сериозни обществени и лични проблеми.

Междувременно те написаха един сатиричен сценарий, който беше приет от художествения съвет на кинематографията, и на авторите беше заплатено според правилника 50 процента от договорената сума. Другите 50 процента те трябваше да получат след завършването на филма. Но по някакви висши съображения този сценарий никога не влезе в производство. След това те написаха друг сценарий, с който стана точно същото, както с първия. Те получиха 50 процента от парите и филмът никога не беше заснет. Впрочем това беше честа практика на кинематографията, защото снимането на филмите се решаваше някъде високо над Студията за игрални филми. И тогава двамата хумористи написаха известното си писмо до Павел Матев, председател на Комитета за изкуство и култура. В това писмо, което цитирам по памет, горе-долу се казваше:

„Другарю Председател, тъй като ние имаме намерението да напишем още пет сценария, които вие нямате намерението да пуснете в производство, за да спестим излишна работа, вашето и нашето време, ние ви предлагаме:

Първо, ние да НЕ напишем тези сценарии и

Второ, вие ДА ни платите направо по 50 процента за всеки ненаписан сценарий.“

Георги Марков 1978г