ОТПАДЪЧНИ ВОДИ

Може би има нещо вярно в девиза на София „Расте, но не старее“. С всяка измината година градът наистина се разрастваше и на ширина, и на височина. От прозореца на моята вила се виждаше като на длан цялото софийско поле и аз можех да наблюдавам как с времето зеленият цвят отстъпваше пред ръждивите петна на керемидите и армията от бетонни чудовища. Само в две петилетки в центъра на града и в някои от новите строителни комплекси се издигнаха гигантски „кибритени кутии“, както ги наричаше с ненавист Ламар. Тяхната височина удовлетворяваше чувството за импозантност и величие, с което живееха техните високопоставени вдъхновители. Последните явно страдаха от липса на естетически вкус и бяха жертви на най-детински комплекси за важност и помпозност. Точно в сърцето на София, срещу пощата, цъфна един от тези изроди, чието появяване приписваха криво или право на Пенчо Кубадински. Голям брой непоносимо грозни жилищни комплекси, построени за бързо задоволяване на най-насъщни квартирни нужди, придадоха униформен, казармен вид на някогашни китни квартали. Чужденци, които посещаваха София, говореха с възторг за старите сгради навред из града и особено за малките къщи из бившия Ючбунар, в които се съдържаше толкова човечност и топлота. Същевременно единодушно се казваше каква посредственост, чуждопоклонничество и грозота лъха от новите сгради. Така че, ако София наистина растеше и не старееше, повече от сигурно беше, че „грознееше“.

В един горещ юлски ден прекосих целия град, за да отида извън него. Далече от последните разпилени полуселски къщи, всред неочакваната тишина на самото софийско поле, в нещо като малка котловина, се намираше тази странна станция, чийто шеф беше моят колега от политехниката Дочо. Няколко седмици преди това се бяхме срещнали на т.нар. „вечер на курса“, където някогашните слабички, изпосталели студенти демонстрираха внушителните обеми на коремите и вратовете си, плюс началнически звания, награди и семейни снимки. Имаше нещо странно и уродливо в тази среща, станала след толкова много години. Човек внезапно разбираше, че цялата връзка с тия хора си беше останала там, преди 15 години, в аудиториите и лабораториите, и че той фактически нямаше нищо общо с тези деформирани лица и тела. Дори разговорите бяха изкуствени, смехът — приповдигнат и фалшив, спомените — неверни, и над всички тегнеше чувство на изпортен интерес. Все пак някои се бяха издигнали много високо и това сякаш предопределяше отношението на другите. Имаше нещо много печално и угнетяващо в тази среща на хора, които явно животът бе разделил завинаги.

Тогава видях Дочо, който не бе напълнял, не показваше снимки на жена и деца, нито се фукаше с някакви постижения. Стоеше си кротко в края на масата и пиеше поредната гроздова.

— Все пак, началник съм! — каза ми с присмех той. — Но никога няма да ти дойде на ума на какво съм началник!

После ми обясни, че е началник на станцията за изследване на отпадъчните градски води. Нещо като лаборатория към един от институтите на академията на науките.

— Ако носът ти не е много чувствителен, ела някой ден да ме видиш! — покани ме той и ми обясни как се стига до това странно място.

Следвайки указанията му, аз се движех по прашния полски път, когато долових първия сигнал за близостта на станцията. Лъхна ме тежка воня, която ми напомни за някои от най-смрадливите упражнения по органична химия. Стотина метра по-нататък вонята се превърна в нещо като задушлив газ. Нямах никакво желание да продължа пътя си, сякаш пред мен се бе изправила истинска бариера на смрадта.

„Човече, носа си отрежи или се върни!“ — беше написано върху дъсчица, закована на електрически стълб.

Малко по-нататък пътят се раздвои и дясната му част се изкачваше по каменист баир, за да изчезне отвъд. Отправих се нататък и когато стигнах до края на баира, пред мен се откри станцията и грамадното зеленчуково пространство около нея. Тук вонята беше най-непоносима. Имах чувството, че ще ми прилошеее и ще избълвам всичките си вътрешности. В това време Дочо, който ме бе видял от прозореца на лабораторията, изтича към мене и ме поведе надолу.

— Сега разбираш защо тук никой не идва, дори милицията не желае да дойде. Идват с джипката до баира и оттам викат! — ми каза той.

— Какво общо имате с милицията? — попитах аз.

— Случват се от време на време разни работи… като видиш барабите, ще разбереш… Знаеш ли, че всички ние сме тук именно заради вонята… — продължи моят бивш колега.

— Как?

— Защото вонята ни пази от външния свят… Ние сме нещо като остров на прокажените… Миризмата прониква не само в дрехите ти, но и в тялото ти… Всички ние, деветимата, които сме постоянно тука, смърдим като порове… и никой не иска да дойде при нас. Поща, началници, посетители, разни куриери, транспорт… всичко свършва при баира… Разбираш ли — вонята е нашата спасителна завеса…

— Защо ще е спасителна завеса? — питам аз. — Някой поставял ли ви е в опасност?

— Зад всеки от нас тука е вървяла някаква опасност… Но както е вървяла, там, при баира, се е спряла… — Дочо се засмя и после ние приближихме към източника на цялата тази зловонна смрад. Това беше отклонение от около стотина метра от един от главните градски канали за отпадъчни води. Специално за целите на тази станция мръсната течност, която се влачеше по канала, идваше, така да се каже, в натурален вид, не беше нито филтрирана, нито разводнявана. Точно пред станцията беше дежурният на т.нар. „решетка“. Работата му се състоеше в това да спуска за известни периоди гъста мрежа в канала и след това да я изважда внимателно, за да види какво се е задържало върху нея. От тази ужасна течност се взимаха редовни лаборатории проби, чрез които се правеха химични и биологични анализи.

— Като анализираме отпадъчните води на града, разбираме за живота, който се води там — иронично каза Дочо и ми посочи някои интересни заключения, свързани с различния живот през зимата и през лятото в града. — Хората ядат, пият, любят се, вършат естествените си работи, а ние тук анализираме и дишаме техния парфюм.

Но лабораторните анализи бяха само едната част от работата. Другата се състоеше от голямата зеленчукова градина, която се простираше от двете страни на смрадливия канал и явно се напояваше с течността от него. Като минавах през градината, не вярвах на очите си. Зелето вече беше вързало големи глави, доматите, макар и още зелени, бяха избуяли високо като храсти, чушките показваха небивало плодородие, а пространството с картофите беше още по-внушително буйно зелено. Дочо ми обясни, че цялата зеленчукова градина била строго опитна и произведените зеленчуци не били за ядене. Той ми разказа за селективната способност на някои видове зеленчуци, които не допускали известни бацили, докато други ги акумулирали и били изключително опасни за ядене.

— Ако дойдеш тука след месец — каза той, — ще видиш домати по половин кило единия, грамадна работа, но не са за ядене, въпреки че моите хора тука ги ядат и окото им не мига… И освен че ги ядат — каза той, — крадат от тях и ги носят на пазара в София. Трябва да са продали сума нещо, преди да открием… Оттогава имаме специален санитарен надзор там, на самия пазар… Като види доматите, той веднага ги познава… Миналата година даже се наложи да искаме от милицията охрана, за да пази вагабонтите да не ги изнасят оттук, че може да плъзне някоя епидемия…

— Колко души имаш тук?

— Няколко щатни, а другите са пришълци…

— Как пришълци?

— Ами такива, които никой не ги знае откъде идват и накъде отиват!

— Е, как ги вземаш такива на работа?

— Аз не ги вземам. Те сами си идват. Вдигнат нещо отнякъде и дойдат тука, във вонята никой не ги гони… Тука им е скривалището… е, иди ги виж…!

Свикнал с цялата най-педантична трудово-паспортна документация, не можех да повярвам, че имаше хора, които бяха останали вън от нея. Но в този вонящ свят всичко, изглежда, беше различно. Първият, когото видях, беше при решетката. Той седеше край канала с навити крачоли и боси крака, потопени в мръсната течност, като че това беше вода от най-чист плувен басейн.

— Това е доктор М. — каза Дочо.

— Доктор?

— Да, колкото и да се чудиш, човекът е доктор по химия, органик.

— Е, какво търси тука?

— Питай го… макар че не обича да обяснява…

Доктор М. беше дребен на ръст, вероятно приближаваше шейсетте, с плешива мъничка глава и изпъкнали сякаш от базедова болест очи. Видях да гледа съсредоточено в канала, сякаш в мръсната вода се намираше нещо безкрайно важно или интересно.

— Това е човекът, който се занимаваше с разработката на бургаския магнетит и предложенията му бяха много интересни — продължи Дочо. — После се върна към органичната химия и постъпи в една кооперация за пластмаси. Там обаче стана някаква беля, гръмнаха доста пари и го пратиха в затвора за пет години… И от затвора дойде тука… Не желае да има нищо общо с външния свят. Той е единственият, който почти никога не напуска станцията, живее, дето се казва, само за хляба… и работи над нещо, което държи в тайна. Хората тук го смятат за луд, а аз мисля, че може малко да е мръднал, но умът му е много бистър и интересен… Имахме някакви проблеми в лабораторията и той ги реши като едно и едно — две. Работил е в Германия и Австрия, знае няколко езика, но е скъсал всички отношения със света… Много пъти ме разпитваха за него и началници, и милицията, после, изглежда, решиха, че е луд, и го оставиха на мира. Няма абсолютно никакви близки и роднини и ако закрият станцията, не знам къде ще иде…

— И защо смяташ, че е дошъл тук?

— Не знам… мисля, че в затвора нещо е станало с него… нещо се е пречупило завинаги. Струва ми се, че е бил много чувствителен, и… пет годинки не са малко… Но никога не е разказвал за себе си. Всичко, което знам, съм го чул от други хора… Все пак е странно да наблюдаваш възпитаните му маниери. Той винаги казва „моля“, „благодаря ви“ и е такава кротка и незлоблива душа, че дори най-големите вагабонти тук се отнасят към него с уважение.

След всичко, което Дочо каза, моето авторско любопитство бе изострено до немай-къде. Въображението ми се опитваше да намери някаква значителна идея, която стоеше зад прекъсването на връзките между този доброволен изгнаник в смрадта и обществото отвъд баира. Беше ми жал за него, защото си мислех, че той преживяваше някаква постоянна горчивина, че се измъчваше от неспирна болка. Мислех си, че той вероятно се бе опитал да накаже обществото, а всъщност бе наказал себе си. Обществото никога не се трогва от подобни жестове.

Отидох при него и се опитах внимателно да го заговоря. Но той само отвърна на поздрава ми, усмихна се учтиво и продължи съсредоточено да разглежда черно-сивата течност, която бавно се влачеше пред него. Последва дълго мълчание.

— Смятате ли, че тези отпадъчни води могат наистина да се оползотворят? — попитах го с надеждата, че той ще се разговори.

— Защо не! — внезапно отговори той и после много отчетливо, със звънтящ глас добави: — В мръсотията винаги има много енергия!

И за да избегне нови въпроси, той стана, взе полускъсаните си сандали от тревата край канала и бавно се отдалечи по посока на градината.

— Съвсем не мисля, че той е луд — казах на Дочо. — Но не мисля, че е и нещастен!

— Прав си — каза моят колега. — Тука му харесва. Знаеш ли, че един ден, беше доста отдавна, реши да отиде по някаква причина до града. Обръсна се, почисти дрехите си, лъсна сандалите и полека-лека тръгна. Предполагах, че ще се върне чак следобед. Но само след два часа пристигна обратно. Попитах защо се връща толкова бързо, а той ми отговори: „Да знаеш само как вони градът! Щях да си изкарам червата! Такава смрад идва и от трамваите, и от къщите, и от хората! Много смрадлив свят!“

Дочо се засмя, толкова чиста беше алегорията на д-р М.

— Колко странно! — казах аз, все още неспособен да приема, че наред с блестящите покривки на Руския клуб, с нашите лъскави автомобили, с хубавите ни жени, с цялото обкръжение от лъскави, скъпи и уханни неща съществуваше някакъв д-р М., който искрено смяташе, че всичко това вонеше далеч по-непоносимо от канала с отпадъчните води.

— Чакай, ти още нищо не си видял! — предупреди ме Дочо. — Ще срещнеш и другите!

Сега отвън се разнесоха звуците на недалечна китара. И после някой запя онази невероятна песен, която по-късно един от моите режисьори щеше да използува като мотив на цяло представление:

Весело беше мойто погребение.

Птичките пееха: чик-чирик, чик-чирик.

Всички приятели бяха в настроение.

Само на мен ми беше малко тъжничко…

Гласът беше силен и някак грозно грубоват.

— Това е Хари — каза Дочо, — или както му казваме — „човекът без паспорт“… Ела да те представя.

И ние тръгнахме навън по посока на гласа.

* * *

Там, където лехите с лука свършваха, имаше малка зелена поляна, всред която се бе проснал полугол „човекът без паспорт“. Той, изглежда, нямаше повече от двайсет години, но светлото му лице и много бистрите, почти сини очи излъчваха сигурността на възрастен, кален в живота мъж. Докато приближавахме към него, Дочо ми обясни, че преди години в градчето на Хари изгоряла общинската архива и гражданите били задължени да отидат и попълнят някакви нови формуляри за регистриране. Но родителите на Хари, които били в развод, не записали момчето, и когато дошло време да вземе паспорт, оказало се, че той не съществувал като жител на страната. Разбира се, грешката можела да бъде поправена бързо, но Хари внезапно съзрял известна изгода от това да живее като несъществуващ гражданин на републиката, особено предвид предстоящата му военна служба. Той напуснал родното си място и започнал да скита из цяла България. Препитавал се, както намерел за добре, като напоследък се занимавал с дребни кражби. И все пак, за да бъде в тон с изискванията на властта, той разполагал не с един, а с близо две дузини паспорти, които задигал от разни места, главно от делиормански турци. По някое време свирел в естрадна група и в същото време се грижел за няколко проституиращи момичета. Ала дейността на „човека без паспорт“, изглежда, направила впечатление на властите и Хари бил принуден да бяга.

— Една сутрин го намерихме легнал всред лехите — каза ми Дочо.

— От колко време е тук?

— Повече от година… Харесва му, като че тук е истинският му дом… Приближаваме към него и виждам, че той ни наблюдава с пресметливо любопитство.

— Какво разкошно време, сър! — започна той с тона на отлично възпитан английски портиер. Дочо мълчаливо му поднесе кутията с цигари. Хари с елегантен жест предложи огънче.

— Тази сутрин — обясни той — със сър Боньо и сър Косьо поляхме морковите и ударихме по няколко мотики за новата вада… Й сега чакаме лейди Флоранс да ни покани за обед…!

— Хари — казах аз, — трудно ли се живее без паспорт?

— Струва ми се, че по-трудно се живее с паспорт, сър! — отвърна той моментално и после неочаквано добави: — Аз съм човекът в повече на тази държава, което означава, че държавата може без мене и аз мога без нея.

— Е, добре, но ти не можеш цял живот да караш така…!

— Защо не! — Хари се засмя. — Какво ми е тука… чушки като пушки, домати като гранати… компания и половина… и никой не те закача за нищо… Тука сме нещо като независима република… И да ви кажа… вонята е нашата независимост… Напарфюмираната цивилизация никога не преминава нашите граници, нали, сър?

Дочо ме гледаше любопитно. Той следеше с някаква гордост моята изненада от плавната реч на Хари.

— Опитвал ли си се да пишеш някога? — попитах. Лицето на „човека без паспорт“ прие присмехулен израз:

— Защо? Хората пишат или за да се увековечават, или за да се прехранват! Аз въпроса с прехраната съм разрешил, а другото не ме интересува! Никой от нас тука няма часовник, нито календар. Нито аз, нито сър Боньо или сър Косьо знаем дали днес е понеделник или петък… Всички дни са наши, няма значение как се казват…

Хари, изглежда, се забавляваше с моето учудване на такава невероятна лекция всред вонящото пространство. Той виждаше, че ми е направил силно впечатление, и това му харесваше.

— Тука е истински рай, сър — продължи той. — Одеве като си лежах под слънцето, си помислих: „Дано имаме късмет вонята да не се свърши. Свърши ли се тя, свършваме и ние. Ще дойдат ония с парфюмите и цялата ни свобода ще иде на кино! Най-напред ще дойде на шефа жена му… При целия й инат досега най-много е стигала до баира…!“

Погледнах въпросително Дочо. Оказа се, че той напуснал жена си, с която не живеели добре. Но тя искала той да се върне обратно и отначало идвала по два пъти седмично тук, но никога не успяла да стигне до станцията. Смрадливата бариера успешно я спирала горе, откъдето тя с викове разговаряла с мъжа си.

— Вонята — повтори Хари — е нашата свобода, нашият късмет, нашата привилегия и затова никога няма да изляза оттук…

— Е, добре — пак запитах, — не те ли интересува какво става във външния свят, дали има война или атомно нападение, или пък смяна на правителството…?

— А защо трябва да се интересувам от тия дивотии! — отвърна Хари. — Те не ни засягат… дали ще има мир или война, дали ще дойде ново правителство или не, никой няма да се по лакоми за нашата станция. Сър Косьо веднъж домъкна отнякъде транзистор… аз го счупих на парчета и му казах, ако иска да слуша радио, да си иде…

— Хари — казах, — не си ли искал някога да станеш нещо в живота, да правиш нещо, което смяташ, че би те удовлетворявало, да служиш на хората и обществото?

— Сър — отвърна рязко той, — досега разговаряхме сериозно, а сега разговорът става глупав… Единственото, което съм искал винаги, е да бъда свободен, и единственото, за което съжалявам, е, че не съм се родил някаква много бърза и силна птица, да си хвърча накъдето си искам и, разбира се, по-далече от аеропланчетата…!

— Довиждане, Хари!

— Довиждане, сър, и не се качвайте на трамвай тази вечер! — извика той подире ми.

Дочо ми обясни, че от време на време Хари, сам или заедно с някои от другите, умишлено отивали в града, когато трамваите били най-препълнени, и се качвали в някой от тях. Само след две или три спирки всички пътници напускали трамвая, тъй като миризмата била като на „11 хиляди пора“. Хари бил много щастлив от бягството на другите граждани.

— Няма ли да си докараш някаква беля, като го държиш тук? — попитах моя някогашен колега.

— Това не зависи от мене! — отговори той. — Първо, не мога да го изгоня. Второ, и да го изгоня, пак ще дойде. И трето, той е толкова забавен и приятен, че всички сме привързани към него. В края на краищата аз не познавам никой друг дори подобен на него. Той е нещо невероятно и аз се обзалагам, че ти би платил скъпо да можеше да слушаш разговорите му с другите. На мене понякога той ми изглежда толкова нереален в нашия униформен свят, че ми се струва, че той наистина е вън от списъците на живите хора и че липсата на документи за него не е случайна…

Следващият обитател на смрадливия рай, който Дочо ми представи, беше личността, която Хари наричаше сър Боньо.

Край помпата за чиста вода видях длъгнеста полупрегърбена фигура на човек, облечен в яркозелени гащета и зелена фланела. Приближавайки, забелязах кокалесто, изпито лице на около петдесетгодишен мъж, с малки мустаци, също боядисани… зелено. Погледнах въпросително към Дочо, който се направи, че не забелязва моето недоумение.

— Боньо — обърна се той към човека със зелените мустаци, който ритмично помпаше вода в някаква голяма тенджера, — какво готвиш днес?

— Зелен фасул! — отвърна Боньо с малко фъфлещ глас.

— Но ще му сложиш червен пипер, нали? — попита Дочо.

Боньо светкавично се извърна, като че някой го беше ритнал отзад.

— Ти луд ли си! — каза той — Да развалиш хубавия зелен фасул с червено… Ти никога няма да се научиш какво е хубаво, шефе!

— Е, какво е хубаво? — Дочо явно задаваше този въпрос за хиляден път.

— Всичко зелено е хубаво! — отвърна механично и ясно Боньо. — Тревата е зелена, дърветата са зелени, най-хубавите жени имат зелени очи, най-умните хора носят зелени вратовръзки и зелени шапки и имат зелени коли… Ти никога няма да се научиш какво е хубаво, шефе! — Боньо повтори това с наставнически тон. Докато говореше, той бе спрял да помпа, след което отново се зае с работата си, сякаш нямаше никакво значение какво ще кажем ние.

— Добре, не ти ли харесва червеното? — попитах, без да подозирам, че поставям пръста си, където не трябва.

Боньо удари помпата с ръка, ритна тенджерата и разля водата, извърна се към мене и с глас, който представляваше смесица от крясъци и вопли, започна:

— Червеното е най-грозният, най-гадният, най-смрадливият, най-калният от всички цветове! Червеното е цветът на биковете, на отровните макове и на касапите! Това е кръв, която се плиска и после си съсирва и е краят на живота! Червеното боли, мой човек!

Явно Боньо беше безкрайно възмутен от моя въпрос за червения цвят, така че аз не посмях да го провокирам повече с цвета на виното например. Вместо това с желанието да го подкупя казах, че имам зелен костюм.

— Наистина ли? — Боньо смени целия си израз и ме загледа с жив интерес. — Целият зелен? Ама истински зелен?

— Да.

— Искам да го облека! — каза той с живо вълнение.

Обещах следващия път да го донеса. Но Боньо ме накара да повторя обещанието си дузина пъти и едва тогава се зае отново с помпата и тенджерата.

Отивайки назад към лабораторията, Дочо ми обясни, че зеленият цвят бил единствената лудост на Боньо. Той бил много добър и съвестен работник, имал чудесни отношения с другите, стига само да не го провокират с нищо „червено“. И цялото това натрапчиво господство на зеления цвят започнало в студентските му години, когато при някакъв спор няколко души били Боньо почти до смърт. С дълги лекарски грижи и престой по болници той бавно се съвзел, тялото му се оправило, но бедното му съзнание било завладяно завинаги от любовта му към зеления цвят и омразата му към червения. Една от причините да дойде да се засели в царството на смрадта било видимото отсъствие на червения цвят. Много пъти преди това по улиците той се втурвал срещу червени плакати или червени знамена и ги късал. Но властите му прощавали, защото човекът си имал медицинско свидетелство.

— Ами червените домати? — попитах Дочо.

— Не ги докосва! — отвърна моят приятел и добави: — Отгоре на всичко е и поет. Разбира се, че пише със зелено мастило в зелена тетрадка… И там говори за зелена луна, за зелено слънце… И всичко е посветил на жената със зелените устни…

Ние се върнахме в лабораторията, където видях нисичка жена с дълги-черни коси, доста широки рамене и внушителен бюст. Тя се беше надвесила над микроскопа и попълваше някакъв формуляр. Когато ние влязохме, тя стана от стола и отиде към мивката, за да измие ръцете си. Забелязах, че куца. Дойде ми на ум, че това ще да е жената, която Хари бе нарекъл лейди Флоранс. В действителност тя се казваше Мария и беше чиста гъркиня, бивша партизанка от разбитата армия на Маркос. Както Дочо ми обясни, тя попаднала случайно при тях преди няколко години като временна лаборантка, но впоследствие отказала да напусне, дори когато нейните бивши другари заели важни постове и й предложили много по-добра работа.

— Нямаш идея — каза Дочо — каква промяна стана в нея. Когато тя дойде, представляваше напомпана фанатичка и сякаш беше готова да вдигне шмайзера и да ни изтрепе всички. Може да ти е смешно, но изглежда, че вонята я разубеди. Постепенно тя се очовечи, свикна с нас и сега, ако щеш вярвай, е нещо като майката природа. Грижи се за всички вагабонти, включително за мен, гледа работата в лабораторията и се люби с един бивш криминален, Григор, който е жив Аполон. Съжалявам, че го няма, за да го видиш и него. Предполагам, че може и до сватба да се стигне.

Мария дойде при нас и тогава видях мургаво приятно лице, огряно от тъмни лъчисти очи. Дочо й каза, че съм бивш колега, че сега се занимавам с литература и че съм дошъл от любопитство. Тя ме загледа с интерес и после ме попита с бавния си алтов глас:

— Какво мислите за нас?

— Не зная какво да мисля — отвърнах. — Всичко е толкова странно!

— Защо да е странно? — каза тя. — Ние просто не желаем да живеем техния живот! Виждате ли, градът — външният живот, се представя при нас единствено чрез мръсотията в канала. Вонята тук не е наша, тя е тяхна. Това е точната воня, която иде от техния живот, вземете го, ако щете, символично. Тази воня ни пази от тях и ни напомня какво става там!

Тя говореше отчетливо като учителка, която диктува трудно упражнение на учениците си.

— Когато веднъж изхвърлили Хари от автобуса, той им извикал: „Вонята е ваша, не е моя, аз само ви я поднасям, за да видите какво сте!“ — разказа тя с чувство за гордост и за да не я разбера различно, обясни: — Аз съм толкова щастлива тук, защото може би това е единственото човешко място. Тук никой не се бори за власт, никой не се опитва да измести никого, никой не забива нож в гърба никому, никой не лъже, а всеки казва точно това, което мисли. И всеки е точно това, което е. Нито един от нас не е конформист, нито един от нас не се лакоми за пари, вили, апартаменти, леки коли, никой не доносничи или пък се прекланя пред другите… Хари се отнася с уважение към зеленото царство на Боньо, а Боньо слуша с удоволствие китарата на Хари… Вие трябва да видите и другите. Те са груби, преживели са доста, но веднъж дошли тука, не искат да напуснат… Тук човек разбира много работи, които преди това не е разбирал…!

— Мария — каза Дочо, — не го навивай, че и той може да поиска да остане тук, пък, нямаме повече нарове!

— Не — каза бившата гръцка партизанка, гледайки ме в очите, — той трябва да знае! И всички трябва да знаят, че това там, в канала, е тяхната мръсотия… и миризмата е тяхната миризма…!

Връщайки се обратно към баира, видях няколко голи гърбове да се навеждат между дългите стройни редици на доматите, навред се люлееше буйна зеленина, сякаш нарисувана от фантазията на Боньо, и всред жуженето на безброй мухи чувах далечния звън на овчарски хлопатари. Спрялото над Витоша слънце се смееше в очите ми и ми се стори, че вонята магически беше изчезнала

Георги Марков 1978г