Отвъд големия прозорец на стаята зимният мрак бързо изличава едва доловимата разлика между цветовете на морето и на небето. Остава чувството за мистериозен простор, който принадлежи на вятъра и на страховитите вълни, разбиващи се с грохот долу по брега. За да не дразним мрака и да не прогоним хармоничното присъствие на природата, ние сме угасили лампата и мълчим. Седнал съм по турски на леглото си, а другите са се разположили по пода, застлан с панагюрски килим. Пием местно бяло вино, което някой е донесъл с дамаджана. Има нещо много непринудено и топло в мълчанието на моите приятели, защото за тях езикът на тишината е по-съдържателен и може би по-изразителен от досадната злоупотреба с гласовете. Освен това се знаем добре или поне вярваме, че се знаем добре. Зная, че нашият диалог ще започне по най-естествен начин и ще завърши с някаква полуусмихната въпросителна…
Обичах Бургас повече, отколкото който и да е друг град в България. Не заради морето. А заради хората. За мен този доста неугледен и грозничък град притежаваше нещо, което толкова много липсваше в София, Пловдив или Варна. Естествеността на бургазлии, широките им възгледи и чудесното чувство за хумор. Някои казваха, че това се дължало на пристанището като всекидневен прозорец към света. Други твърдяха, че просто хората си бяха такива от векове и че завистта, злобата и отмъстителността на някои от останалите български краища не бяха пуснали корени тук. Затова всеки път, когато пристигах от София, веднага усещах различната атмосфера. Постоянното напрежение, нервност и възбуда на столицата и бремето на неспиращи интриги, всевъзможни обществени комбинации и лицемерни задължения ме изпълваха с носталгия към простата и непринудена бургаска атмосфера. Изглежда, че това мое чувство към Бургас се споделяше от мнозина други софиянци, докато постепенно се превърна в досадна софийска мода. Така или иначе, градът живееше свой собствен интелектуален живот, който имаше свои силни представители и свои исторически моменти. Едва ли някога ще мога да забравя епопеята на Бургаския театър, за която ще стане дума малко по-късно в тези репортажи, когато един вдъхновен колектив начело с Юлия Огнянова, Вили Цанков, Леон Даниел и Иван Радоев с възхитителна творческа дързост се противопостави на конюнктурщината в изкуството и създаде представления, за които и до ден днешен се говори. Театърът беше смазан, колективът — разпилян, духът — унищожен. Но спомените останаха. Едно от малкото красиви неща, с които българската интелигенция би могла да се гордее, беше общата борба да се спаси Бургаският театър от ботуша на властвуващата посредственост. За мен Бургас по онова време значеше още двама чудесни поети — Христо Фотев и Недялко Йорданов, който започна да се издига като добър драматург, и един забележителен художник — Георги Баев. Плюс десетки млади и интересни хора — не толкова от средите на изкуството, колкото от техническата интелигенция…
Обяснимо, опитвах се да бъда в Бургас колкото се може по-често. Но най-хубавият сезон беше късната есен и зимата, когато туристическата напаст изчезваше и градът заживяваше своя истински живот. Отсядах винаги в хотел „Приморец“ и винаги в същата стая 208, с тази толкова внушителна гледка към морето. Ходех по домовете на моите приятели или те идваха при мене. А, още по-често се срещахме в непретенциозната, вмирисана на подово масло сладкарница „Малина“. Там ходеха всички и по всяко време. И разговорите бяха много различни от софийските. Ако във всяко софийско кафене главната идея беше да се направи впечатление, да се покаже знание, изобретателност или разни външни ефекти, в Бургас този панаир на суетата не можеше да разчита дори на една сергия. Помпозните приказки и очевидното самохвалство никак не вървяха заедно с подовото масло на сладкарница „Малина“. Вместо модни дрънканици слушахме до късно през нощта последните стихове на Христо, които може би нямаше никога да бъдат отпечатани…
Сега Христо умислено се е облегнал на вратата и може би язвата пак го е свила.
Между другите ми гости е и едно ново момче със светнали любознателни очи, което работи нещо техническо в нефтопреработвателния завод. Той се казва Димитър и отрича, че пише стихове и че изобщо се занимава с литература. „Аз съм потребител — ми каза той в началото. — След като не можеш да бъдеш добър производител, аз мисля, че най-правилното е да бъдеш добър потребител.“
— Сигурен ли си, че не можеш да пишеш? — попитах аз. — Опитвал ли си?
— Всичко хубаво отдавна е написано — отговори ми той и върху малкото му птиче лице се разля голяма усмивка. — Всяко нещо, което бих искал да кажа, вече е казано. И как!
Гласът му беше приятно гърлен, с лек източнобългарски оттенък, и когато говореше, гледаше събеседника си в очите. По-късно, когато се опитах да го опиша в моя дневник, винаги спирах при думата „светлина“, която сякаш идваше от цялото му присъствие, от детската му непосредственост и от откритата радост, с която срещаше другите…
Сега той е седнал край прозореца и споделя общото мълчание. Ние оставаме още малко заслушани в рева на морето и след това един от местните журналисти в „Черноморски фронт“ разказва, че отишъл някъде да прави репортаж. Там срещнал възрастен работник, който изслушал въпросите му, засмял се и казал: „Ако ти си българин и ако мислиш, че и аз съм българин, хайде да си говорим по български!“ Нашият журналист се стъписал и отвърнал: „Но нима сега не говорим по български?“ „Не! — отвърнал работникът. — Ти ми говориш НА мене. И аз ти отговарям НА тебе! Но ние не говорим един СЪС друг! Ако сме истински българи, щяхме да СИ кажем истината!“
— Странен тип! — казва нашият журналист. — Какво искаше да каже? Димитър се засмива звънливо:
— Искал е да каже, че си му говорил като високоговорител, че това, което си му казал, му е било чуждо, толкова чуждо, че той не може да ти отговори, защото няма смисъл, няма разговор! Много хубаво ти го е казал!
— Пак не разбирам! — казва журналистът.
— Много ясно е! — Димитър се приготвя за дълго обяснение. — Човекът е искал да говориш СЪС него, а не НА него!
— Че има ли някаква разлика?
— Сто и осемдесет градуса! Нашите словесни контакти са двупосочни, когато говорим един СЪС друг, и еднопосочни, когато говорим един НА друг. Човекът е искал да разговаря с тебе искрено, открито, равноправно, а ти просто си говорил НА него, т.е. отнасял си се с него като с обект…
— Не беше така — възразява журналистът.
— Чуй само колко хубаво е това: „Да си кажем приказката!“ Всичко е вътре, в него. Това значи, че ще имате истински въпроси и истински отговори, което пък значи, че не се страхувате от думите си, че не ще има демагогия или лицемерие. Цялото нормално общуване на хората става един СЪС друг. Докато говоренето един НА друг не предполага духовно равноправие, нито истинска взаимност. Истинският разговор винаги е бил един СЪС друг. — Гласът на Димитър звучи още по-чисто и ясно. И тъкмо неговата чистота ме дразни, затова казвам:
— Въпрос на уточнение. Ние можем да си говорим един НА друг и пак да си кажем много неща!
— Не! — отсича Димитър. — Ние можем да си съобщим много неща, но ние едва ли може да СИ кажем нещо. Слушай, Георги, командирът говори НА войниците, милиционерът нарежда НА минувачите, писателите говорят НА читателите… Всичко това е само една посока. Съобщаваш нещо НА някого, заповядваш НА някого, оплакваш се НА някого… това е далече от истински разговор… Така не са разговаряли нашите деди, защото са СИ казвали приказката… Например вземете един фанатик. Той никога не разговаря СЪС другите. Той говори НА другите. Или вземете партията… тя никога не говори С хората, а единствено НА хората…
— Какво искаш да кажеш? — пита все още обиден журналистът.
— Искам да кажа, че ние не разговаряме както трябва, че 90 на сто от нашите разговори са еднопосочни — един НА друг…
Думите на Димитър ми правят силно впечатление. Ето че наистина ми е трудно да си спомня открити, откровени словесни срещи. Не мога да си спомня взаимно и безпощадно разнищване на разисквания предмет, заедно достигане до някакъв край. Все някой се е изхитрил да избяга върху собственото си изолирано островче и двупосочното начало се е превръщало в еднопосочен край. Сещам се за безброй въпроси, които така са и угаснали, без дори да предизвикат отговор. И в същото време от всички страни към нас гърмяха безброй отговори, без ние да сме задавали въпроси. И последното беше узаконеният партийно-държавен начин на разговаряне. Или ти се отговаря, без да си попитал, или ти отговаряш, без да си запитан.
Ето че старият бургаски работник бе поставил пръста в раната.
Димитър се оживява и бавно развива своето разбиране за нашите отношения:
— Опитайте се да поведете разговор СЪС някого, днес, в България. На каквато и да е тема. Първото, което ще видите, е, че човекът срещу вас се бои от предложения разговор, старае се да избяга от всякаква отговорност и задължение, произтичащи от разговора, и няма никакво желание да разкрие себе си. Може да сте близки, да сте приятели, да се познавате отдавна. Той предпочита еднопосочния разговор, защото го е страх от неговата собствена посока. Нека се огледаме около нас. Ето, Георги да каже как е в София с писателите, или аз да ви кажа как е в завода, при нас. Колко пъти съм имал чувството, че разговаряме като високоговорители, съзнателно държим нещата на повърхността, защото ни е страх. Опитайте се например да получите от някого обяснение за нещо сторено. И вие винаги ще получите… оправдание. Забележете, обяснението при нас е станало синоним на оправданието. Това е страшно. Аз имам един приятел, с когото се опитваме да си говорим. Но в момента, когато разговорът стигне до нещо съществено, той моментално се свива в черупката си и думите ни повече не се срещат. Той престава да разговаря СЪС мене и започва да говори НА мене. Колко пъти на интересни и жизнени въпроси чувате празни, тенекиени отговори. Не защото хората не знаят истинските отговори, а защото ги е страх…
Димитър продължава с пламенността на истински оратор. За миг ми се струва, че той е роден неизвестен български апостол на истината, обикновен мислещ човек, който никога не ще приеме нищо, което сам не е разбрал и преценил. Колко наивни трябва да са всички догматици и идейни теоретици, които си мислят, че хората са папагали… И същевременно си мисля колко прав е той, колко повърхностни са повечето от нашите отношения. Господи, за какво разговаряме в София? Колко пари печелите? Как сте се наредили у дома? Къде ще ходите на курорт? Какви връзки имате? Какво мислите за този или онзи? И никой не се интересува, какво всъщност сте вие, какъв човек сте, какво ви е? И в действителност всред нашето интелектуално или полуинтелектуално общество никой не е интересен никому. Дори човек не е интересен сам на себе си.
— Но защо се стигна дотам? — продължава всред всеобщото мълчание Димитър. — Защо ние, българите, престанахме да разговаряме един СЪС друг и фактически престанахме да се интересуваме истински един от друг? Защо така се боим да открием себе си? Защо се страхуваме да открием другите? Значи ли това, че наистина няма какво да СИ кажем?
— Чак къде я закара, Димитре! — подхвърля сепнат журналистът, но момчето със светлото лице не спира:
— Днес ние, българите, сме далеч по-инстинктивни, отколкото разумни. Всичките ни действия и състояния са под сянката на подозрение и страх. И ако ни е останала някаква елементарна частица искреност, трябва да признаем, че нашият истински владетел, диктатор и тиранин е СТРАХЪТ. Погледнете, страната се управлява със страх, литературата се пише със страх, в предприятия се работи със страх, тичате по магазини и опашки със страх, срещате се с приятели със страх, любите се със страх. Тогава откъде ще дойде това равновесие на духа, за да можем ДА СИ КАЖЕМ приказката?
Той спира за миг, после с друг тон казва:
— Горките вестници, горката литература. Всичко в тях е декларации, защото партията говори с декларации и изисква декларации. И хората свикнаха да разговарят с декларации. Толкова удобно е… — гласът му звънва жално.
— Не само е удобно, но това е и самозащита! — казва един от моите гости. — Логична самозащита. Скривайки себе си, всеки от нас по същество спасява себе си, запазва своята човешка същност недосегаема от нечисти ръце и чака да дойде времето, когато ще може да се обърне към някого: „Хайде да си кажем приказката!“
— Дано! — казва Димитър и млъква така внезапно, както е започнал. Запалвам лампата, за да напълня чашите. Всички умислено мълчат. Изглежда, че разговорът ги е тласнал по някакъв дълъг, мъчителен път.
— Ами морето? — пита някой. — Може ли да се разговаря СЪС морето?
— И още как! — отвръща Димитър и лицето му отново просветва.
Георги Марков 1978г
