Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.01.2010 08:43 - АКТЬОРИТЕ
Автор: georgimarkov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1869 Коментари: 0 Гласове:
2



Може би най-същественото в МЛАДОСТТА е, Че тя е ВРЕМЕТО НА НАДЕЖДИТЕ. То няма нищо общо с действителната възраст на човека, нито пък с възрастта на епохата. ВРЕМЕТО НА НАДЕЖДИТЕ, което може да трае един час или цял живот. И затова познаваме хора, които се раждат старци, и хора, които дори и на пределна възраст си остават млади. Първите никога не са познали надеждите, вторите никога не са ги губили. Без надежди животът се превръща в механично съществуване, в живеене на ден за ден, в сляпо покорство пред силите на природата и съдбата. Надеждите са благодатният дъжд, който създава в човешката почва тия фантастични сокове на илюзии, идеали, стремежи, копнежи, самоизмами, заблуди, истински открития, дръзко втурване към успех, храбро понасяне на поражение, убийствено отчаяние…

Надеждата винаги е свързана с търсене или очакване на промяна. Много пъти човек дори не знае точно каква промяна. Чувства само, че това ще е промяна за хубаво. Понякога на хоризонта пред нас се появява миражът на тази промяна и тогава надеждите избухват с пролетна лудост, обзема ни опиянение, което ни лишава от чувство за реалност. Да пътуваш в царството на надеждите е равно на това да удължиш многократно живота си.

За съжаление обикновено нашите надежди са отправени навън, към външния свят. Рядко — навътре, към самите нас. Може би защото така е по-лесно.

В моите представи най-хубавото, което България е притежавала през последните двеста години, са били надеждите. Въпреки огромни и убийствени разочарования, въпреки много черни облаци, които идваха, за да отрекат правото на надежди, българската атмосфера беше заредена с тях. Човек можеше да ги чувства почти осезаемо в лицата на хората, в гласовете, в движенията им. Може би това има нещо общо със земята, с природата, с дългата история или просто с българската кръв. Нещо повече, когато злите капризи на историята създадат властен символ на безнадеждността, българските надежди сякаш стават още по-силни. За контраст бих посочил Русия. Струва ми се, че цялата трагедия на руския национален дух се състои в неговата вродена безнадеждност. Тя идва от огромните простори, от безкрайността на хоризонтите, от чувството за обреченост. А в България хоризонтите са близки.

Тъкмо в това силно време на надеждите имах щастието да бъда близо до хора, които бяха едни от техните най-вдъхновени трубадури.

Актьорите.

Когато човек говори за актьори, обикновено свързва по твърде произволен начин техните образи с образите на героите, които те играят на сцената. Няма съмнение, че такава връзка съществува, но аз бих казал, че за мен собствените физиономии на актьорите често пъти са били далече по-интересни от гримираните им лица на сцената. Онова, което най-много ме е привличало в актьорската професия, е тази странна необходимост на сцената — да бъдеш за няколко часа не това, което си ти самият, да живееш живота на друг, а след това да свалиш грима си и да се върнеш към себе си. Колко пъти ме е смайвала магията на това преображение, колко пъти съм им завиждал за това, че могат да разполагат с толкова различни видове живот.

В началото на петдесетте години, когато като млад инженер се мъчех в свободното си време да пиша нещо, в моята квартира на улица „Екзарх Йосиф“, недалеч от пожарната команда, най-чести гости бяха актьорите. Всичко започна с мое го приятелство с Йордан Матев (Данката), този най-страховит Тибалт на сцената на Народния театър, динамичен Иванко в Друмевата пиеса и още по-трагичен Борис в „Тютюн“. Данката, чийто емоционален настойник беше Есенин и който искаше да живее и умре като него. В онези години на големите надежди Данката играеше дон Карлос — най-надеждния образ в мрачното кралство на Филип Втори и думите от сцената имаха особено звучене в залата.

Много пъти по-късно си мислех, че той щеше да бъде чудесен Карл Моор, защото имаше нещо много оптимистично в собствения му трагизъм. Данката, който умря неочаквано една година преди да напусна България, след като алкохолът беше станал най-верният му приятел. Но тогава, в началото на петдесетте години, това беше силен, настъпателен млад човек, който търсеше да изрази себе си. Той именно ме заведе на представлението на „Дон Карлос“, в което дебютира друг млад актьор — Любомир Кабакчиев, в ролята на маркиз Поза. Публиката вече познаваше Любо от бригадирския филм „Утро над родината“. Той беше невероятно свенлив, кротък и възпитан човек, от чиито тъмни очи сякаш винаги идваше естествена топлота. В онези надеждни години Любо за всички нас беше почти символ на благородство. Имаше нещо много деликатно в гласа му, в бавните му маниери. Всеки път, когато трябваше да възрази, той се изчервяваше, усмихваше се внимателно, но все пак твърдо казваше, че е на обратното мнение. Тогава той беше безкрайно далече от днешните високи постове, живееше с жена си, а след това дойде и детето, в една смачкана стаичка в центъра на София. Не познавах човек, който да не обичаше Любо. И си мисля, че никой на този свят не можеше да предположи, че той, при целия му талант и определен характер, ще стане един ден партиен секретар на Народния театър, ще стане председател на Съюза на артистите и ще има в ръцете си онова, което най-много го беше отвращавало — власт. Единственото логично обяснение, което бих могъл да намеря, е, както казваше Бочката (Димитър Бочев):

„Любо пак стана жертва!“

Но там, на сцената, като маркиз Поза и особено по-късно като Яворовия Христофоров във „В полите на Витоша“ и като Федя Протасов, Любо ми подари минути, които все още накланят везните в полза на актьора срещу партийния секретар. Може би странно, но последните две роли, в които го видях, бяха в две американски пиеси — „Кой се страхува от Виржиния Уулф“ на Олби и „Цената“ на Артър Милър. Той беше чест гост у дома. През лятото на 1959 година го намерих в хотел „Украйна“ в Москва, където се снимаше в несполучливата адаптация на романа на Тургенев „В навечерието“. Целият филм беше слаб. И Любо не беше Инсаров. Той никога не би могъл да бъде Инсаров, защото Тургеневият българин емигрант не беше жертва.

Илюзорно или не, малцина хора са ми вдъхвали такова усещане за душевна деликатност, за истинска вглъбеност и над всичко вродена честност първо спрямо себе си, след това към другите… Последния път видях Любо в Лондон. А след това на процеса срещу мен в Софийския градски съд той е бил призован за свидетел на прокурора… понякога времето на надеждите се превръща и във време на прокурора…

Може би най-очарователните от това младо поколение актьори бяха Батето (Иван Обретенов) и Бочката (Димитър Бочев). Батето с неговото чудно чувство за хумор, с тънката му самоирония, с тая красива смесица от ирония и тъга беше силен, изобретателен изпълнител на характерни роли, когото никога нямаше да оценят. Вътрешното му чувство за достойнство винаги щеше да го държи настрана и аз щях да го срещам като самотен екскурзиант във витошките понеделници. (Понеделник беше почивният ден на Народния театър.) У Батето имаше огромна чистота и почтеност, които не изчезнаха дори в тежките дни, които той трябваше да преживее. А Бочката, тази рожба на Средногорието, беше неостаряващото момче на театъра. Малко са по-сладкодумните разказвачи на местни, селски истории. Чрез Бочката Войнягово и цялото Средногорие влязоха в софийската атмосфера. Неговите земляци за мен бяха някакво обогатено издание на Базовите „Чичовци“, техните диалози — живи български комедии. Бочката беше и драматург. Двамата с още един от моите приятели — Лео Конфорти, написаха няколко комедии. Но на мен все ми се струва, че когато те разказваха комедиите си — всичко изглеждаше много по-смешно. Лео Конфорти беше великолепен в „ЦЕНАТА“ на Артър Милър. И на сцената, и в живота от него лъхаше рядка сърдечност и доброта. Той много се смя, когато му разказвах как бръснарят в болницата, в която лежах, се ядоса, че не съм умрял, защото мъртвите се бръснели по-лесно. Или пък историята с файтонджията бай Васо, който обясняваше всички явления в живота с чудната фраза:

„Нема като как!“

С Лео години се поздравявахме с „Нема като как“. По-късно за наша изненада той се ожени за Стефка Кацарска — много талантлива, макар и често пренебрегвана актриса. Към нашата компания често се присъединяваше друг забележителен актьор — Асен Миланов, и жена му Нина. Асен беше някакъв тлеещ експлозив върху сцената, който внезапно, но твърде ефектно ни разтърсваше. Каквото и да играеше, той налагаше на героя си маската на особняка, на човека, когото светът не разбира, нито пък сам той разбира света. У Асен имаше твърде човешко и доста несъвременно пренебрежение към дребнавостите в живота.

След едно пътуване по Дунава до Русе към моите приятели се прибави и Георги Попов. Георги, който можеше да говори всички езици по света, като изговаряше български думи с идеално чуждо произношение. Гледайки сериозната му, малко темерутска физиономия, човек едва ли би предположил острото му чувство за хумор. Един от най-интересните актьори, който по-късно игра в един от моите филми, беше Спас Джонев. Той беше трагична фигура с вероятно изтезаващо го чувство за предопределеност. Неговият Освалд от Ибсеновите „ПРИЗРАЦИ“ е най-силният Освалд, който съм видял досега. София беше очарована от неговото изпълнение на „Легендата за греховната любов на Захари Зограф“. Спас влагаше толкова много, сякаш чувстваше, че скоро щеше да си отиде.

Тази млада и буйна компания доведе у дома и бай Косьо Кисимов — за мен един от огромните таланти, които са се появявали на българска сцена. Човек никога не би допуснал, че в този кротък, физически много слаб, изпит човек с тънки устни и отпуснати очи имаше такава гигантска енергия. В момента, когато стъпваше на сцената, тя ставаше негова. Той беше императорът на сцената. За неговите фаталистични странности се разказваха легенди. И аз лично съм го виждал да върви с един крак на бордюра, с другия върху платното по улицата и да пипа всички ключалки на вратите. И до ден днешен някъде у дома се намира някакво шишенце от лекарство, счупено на две. Бай Косьо ми го донесе с молбата да го направя отново да изглежда цяло.

„Залепи го, Георге, тъй че да не се познава!“ — искаше той, без да приеме, че по законите на стъкларската техника това беше невъзможно. Неговата голяма мечта беше да играе роля на истински българин.

„Пишете за майка България, брей! — извисяваше глас той. — Искам да играя роля за майка България!“

Никой не му написа такава роля. Но ония, които са го видели, ще помнят, докато са живи, два велики образа — този на Странджата и този на Колчо Слепеца.

Години по-късно отидох да участвам в рецитал в Медодобивния завод в Пирдоп. Бяхме смесена писателско-актьорска група — Косьо Кисимов, Мила Павлова и Славка Славова, Веселин Андреев, Валери Петров и аз. Това беше рецитал пред голям препълнен салон и с чудесно реагираща публика. Всички бяхме посрещнати добре, но когато на сцената застана бай Косьо, когато отпусна ръце и тихо произнесе първите редове на „КОЧО“:

О, движенье славно, о мрачно движенье…!

публиката гръмна в нестихващи овации.

Неотдавна гледах „ВОЛПОНЕ“ на Бен Джонсън с най-добрите актьори на английския театър. Без никакво преувеличение Корбачо на Кисимов беше две класи над английския Корбачо… Кисимов умря нелепо при автомобилна катастрофа.

Но тогава у дома идваха още мнозина други — Мирослав и Джина, Хари Тороманов, Гришата и жена му… цяло поколение.

Трябва да кажа, че всички, без изключение, бяха професионалисти от висока класа. Те ме заставиха оттогава насам да гледам на актьора като на труженик в изключително трудна професия. Нормално всяко общество възприема актьорите или по това, което те са на сцената, или по клюките, които се разказват за тях. Мисля, че човешката същност на малцина други е била така пренебрегвана. А в голямото си мнозинство това бяха чудесни личности. Във всички случаи по-интересни, по-симпатични и по-достойни от моите събратя — писателите.

Не случайно започнах моя разказ за актьорите с ВРЕМЕТО НА НАДЕЖДИТЕ. От всички тези, за които говорих, и от другите, които не споменах, като Апостол Карамитев, като Калоянчев, от цялото поколение идваше това чувство за големи надежди. Надежди, че бъдещето беше пред нас (не само нашето, а на цялата страна), че всеки ще има възможност да направи нещичко, че никой не ще се превърне в нищо друго, че ще остане верен на тия надежди. Вероятно най-хубавото у всички тия мои стари приятели беше тяхната вродена любов към България. Те бяха повече българи и от писатели, и от художници, и особено от журналисти. И смятам, че ако съдбата ми беше дала някакви привилегии, една от тях беше щастието да познавам актьорите от ВРЕМЕТО НА НАДЕЖДИТЕ.

Георги Марков 1978г




Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: georgimarkov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 148970
Постинги: 110
Коментари: 34
Гласове: 486
Архив
Календар
«  Юни, 2019  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930