Октомври 1964 година. Близо цяла седмица валя и когато най-после слънцето проби над Драгалевци, то беше отмаляло и безсилно да прогони влагата и студа. Всичко наоколо беше подгизнало от вода и по разбития път между селото и Киноцентъра колите едва си пробиваха път в калта. Върнах се във вилата привечер и ме беше яд на времето, защото няколко дни преди това тъкмо калта беше причината да падна и да си счупя лявата ръка. В „Червен кръст“ ме гипсираха и носех ръката си отпред като някакъв тезгях. У дома нямаше никой. Жена ми както обикновено беше някъде из града. Я играеше карти с други скучаещи съпруги от софийския „бон монд“, я беше отишла на някоя от специалните прожекции.

Докато изкачвах стълбите, чух телефона горе да звъни. Много мразех телефонът да звъни, когато все още бях отвън, и нарочно се забавих, за да спре. Но явно оня, който искаше да ми се обади, беше упорит човек и след като се уверих, че е готов да звъни до среднощ, влязох вътре.

— Георги Марков ли е? — запита непознат отсечен глас, който ужасно напомняше на дежурен милиционерски началник.

— Да — отвърнах.

— Писателят Георги Марков, нали? — попита пак той, сякаш четеше въпросите си от някакъв сценарий.

— Да — отвърнах с раздразнение.

— Не сте асистентът от университета, нали? — продължи той да уточнява.

— Не съм — казах аз и добавих: — Асистентът Георги Марков е без крак, а аз съм засега само без ръка, докато има още един Георги Марков, който пък е без глава!

Имах предвид генералния секретар на Съюза на съветските писатели, но моят непознат телефонен партньор не разбра за какво говоря.

— Обажда ви се полковник Желязко Колев от ЦК на партията — каза той.

Веднага се сетих, че това беше партизанинът от бригадата „Чавдар“ Желязко Колев, който беше кум на журналиста Чавдар Гешев, който пък беше редактор на неговите спомени за партизанските години. Той беше полковник от вътрешното министерство, но никога преди това не бях го срещал.

— Смятате ли, че можете да ходите по-продължително? — запита ме Желязко Колев.

— Че аз не ходя на лявата си ръка! — отвърнах, като все още не можех да схвана за какво беше този разговор.

— Аз най-сериозно ви питам дали наистина можете да ходите? — повтори той.

— Зависи за какво трябва да се ходи! — казах аз. — Ако ще ме каните да участвувам в някакъв масов туристически поход — няма ме, ако знаете някъде хубава скара, тогава…

Сега Желязко Колев ме прекъсна и в гласа му звънна някаква тържественост:

— Поканен сте — каза той бавно и отчетливо — от най-високо място за една разходка!

— Щом е от най-високо място… — повторих аз, като си мислех на кой ли шегобиец дължа този номер. На няколко пъти сам аз бях участвувал в подобни зли шеги, като изпращахме някои подходящи хора на несъществуващи срещи с големци, банкети или никога несъстояли се коктейли.

— Все пак облечете се по-спортно! — продължи той: — Ако искате, ще пратим кола да ви вземе, а пък ако предпочитате, елате с вашата кола утре, седем часа сутринта, на паметника „Левски“.

Сега гласът на Желязко Колев звучеше толкова достоверно, че аз реших, че дори и царят на такива телефонни шеги Джони Пенков не би могъл да го имитира.

Отговорих, че ще бъда в седем часа при паметника.

— Бъдете точен! — припомни ми Желязко Колев.

Затваряйки телефона, аз си спомних, че преди известно време Лада Галина ми беше казала, че Тодор Живков искал да покани на среща някои млади писатели и че ставало дума за мене. Тя дори ме запита какво мисля за Живков, на който въпрос не можах да отговоря.

И все пак първата ми реакция след разговора с Колев беше твърде отрицателна. Стори ми се, че в цялата тази покана, в начина, по който тя бе отправена, в плоския и студен тон на Желязко Колев имаше нещо неприветливо и обидно. В следващия миг си представих, че моята физиономия е поканена, за да бъде част от делничното развлечение на някакъв големец, който щеше да ме угощава със снизходителни усмивки. Ядосах се на себе си, че лековерно приех. Имах такъв хубав повод да откажа — гипсираната ръка.

Жена ми се прибра по-късно и когато й казах, тя най-сериозно се уплаши, че поради необикновения час (седем часа сутринта) това можеше да бъде капан. И без това на няколко пъти се говореше, че имало предложения около 200 представители на интелигенцията да бъдат вързани и изпратени някъде по дяволите.

Както и да е, сутринта станах рано и слязох в града. Паркирах край „Александър Невски“ и в утринния хлад се отправих към паметника „Левски“. От другата страна на паметника, близо до началото на булевард „Заимов“ стоеше правителствена чайка. Колебливо приближих, когато задната врата се отвори и се показа познатото ми от толкова портрети и от няколко далечни срещи лице на първия човек на страната. Той беше облечен туристически, с клин и яке от мек бозаво-кафяв цвят, подобен на цвета на старите войнишки униформи, и носеше каскет.

„Хайде, Георги! Само тебе чакаме!“ — каза той приветливо и със сигурния жест на домакин, който си знаеше работата, ми посочи мястото в колата. Вътре вече се намираха: художничката Златка Дъбова, авторката Лада Галина и поетът Анастас Стоянов. При шофьора отпред се настани млад мъж с тъмно, приятно лице. Малко по-късно разбрах, че това беше един от личната охрана на Живков и се казваше Пешо. Докато заемах посоченото ми място, се появи и самият Желязко Колев. Явно и той идваше с нас.

Колата плавно потегли по посока на Подуяне, като се движеше в средата на уличното платно, изпреварвайки с лекота всички други коли, които спазваха ограниченията на скоростта. За пръв път се возех в чайка и се изненадах от простора вътре в колата. Върху задните прозорци бяха спуснати сини перденца и аз се сетих за израза на един мой познат, който казваше „от другата страна на перденцата“, имайки предвид привилегирования свят на партийната аристокрация.

Шегувайки се, Живков отстъпи традиционното място за държавен глава, което беше отзад, диагонално на шофьорското (както той ни обясни), и седна в средата на седалката, така че бяхме един срещу друг. Когато човек се среща с някой, когото е виждал било на снимка, на екран или пък от разстояние, изглежда винаги установява някаква физическа разлика. Отблизо лицето на Живков ми се видя по-симетрично и може би донякъде по-одухотворено. Във всички случаи твърде подвижно лице с внимателно премерена самоувереност, която не дразнеше. Очите му създаваха впечатление за спокойна енергичност и наблюдателност.

Той веднага ме запита какво беше станало с ръката ми и мимоходом отбеляза, че обувките ми не бяха много подходящи за екскурзията, на която отивахме.

В първите няколко минути атмосферата в колата беше малко скована, сякаш между нашия домакин и нас съществуваше добре установено разстояние. Всеки от присъствуващите беше достатъчно съобразителен, за да се въздържи от обичайните баналности, които следва да се кажат в подобно положение, и същевременно всеки предостави инициативата на домакина. И тук трябва да кажа, че Живков прояви изненадващо умение. С провокиращо простодушие той запита Анастас кой според него е най-големият жив български поет?

„Младен Исаев ли?“ — и Живков се усмихна многозначително.

Анастас се смути. Явно много му се искаше да отговори така, че да се хареса на Живков, но, от друга страна, неговите собствени предпочитания го водеха в различна посока и той измънка, че неколцина поети имали различни силни страни, че у Младен Исаев имало нещо по-рано, което сега изчезнало и т.н. Анастасовото усукваме ни принуди да влезем в разговора, някой спомена Багряна, друг Сашо Геров и Иван Пейчев и на бърза ръка се завърза спор, при който Живков сякаш остана настрана и ни слушаше любопитно.

И това беше първата негова черта, която ми направи впечатление и която щях да видя много пъти по-късно. Той умееше да изслушва. В сравнение с почти всички останали членове на Политбюро и старши министри, които познавах, но мое мнение Тодор Живков беше единственият, който умееше да изслушва, без да прекъсва, без да коментира, без да дава израз на това, което мисли или чувствува. Митко Григоров или Венелин Коцев често и императивно прекъсваха говорещия, предрешаваха от къде до къде може да се говори по даден въпрос, а други висши ръководители просто не слушаха. У Живков човек можеше да намери търпелив и добър слушател. Впоследствие чух, че и мнозина други негови събеседници подчертаваха това му качество. Но от слушане до слушане има разлика. Могат да ви изслушват по такъв начин, че да секне цялото ви желание да говорите, и могат да ви изслушват така, че да чувствувате желание да се изприкажете. Поне според мен умението на Живков да изслушва беше най-предразполагащо и може би тъкмо затова — най-заблуждаващо.

Второто, което открих, докато чайката пое шосето към Витиня, беше желанието му да бъде колкото се може по-непосредствен. Лично аз трудно свиквам с нови познайници, но в колата имах определеното чувство, че с Живков се познавахме отдавна и съвсем добре. Може би това чувство да идваше не толкова от неговите опити за непосредственост, колкото от простонародния му произход, от селската му кръв. Ако не го познавах изобщо и го срещнех за пръв път някъде без охрана и придружители, бих си помислил, че той е едно от типичните лица на съвременното българско село или градче, отстоящо недалеч от столицата — я местният пощенски началник, я учител в прогимназията, я един от хората на общината или местният агроном.

Колкото и зорко да следях разговора, у Тодор Живков не открих никакво важничене, толкова характерно за българските партийни примадони, никакво себеизтъкване или пък забулване в някаква мистериозна недостъпност. Той изглеждаше нормално прям, общителен и се отнасяше с нас като с равни, без да полага видими усилия и се представя за това, което не беше. И затова атмосферата в колата постепенно стана естествена и дружелюбна. Върху всички останали лица виждах същото чувство на разпиляване на съмненията и на отпускане, като че всред нас не беше най-властният човек в страната, а стар добър познайник.

Всичко дотук силно противоречеше на онова, което добре помнех от случаите, когато бях виждал Живков на трибуната. Там той отстоеше на някакво площадно разстояние и аз (а смятам и мнозина други) го приемах като чужд и далечен говорител. Онова, което най-много ме дразнеше в речите му, беше твърде долнокачественият псевдонародняшки патос, който, изглежда, беше задължителен за всички обществени оратори в социалистическа България. Седнал срещу него, аз си мислех за онзи Живков, който предишната година, 1963, през пролетта ни събра, членовете на всички творчески съюзи, в Партийния дом и ни тръсна едно ужасно слово за отклоненията от линията на партията. Там той демонстрира отблъскващо посредствено чувство за хумор и същевременно не се поколеба да ни заплаши по доста милиционерски начин. Той нападна модерните тенденции в нашата литература, обвини ни в чуждопоклонничество и преповтори за кой ли път, че ние трябвало да служим на преките партийни интереси. Тази му реч „пред дейците на изкуството и културата“ беше идеологически плагиат на речта, която Хрушчов бе произнесъл в Москва малко време преди това. Но най-обидното в тази реч от гръмки празни фрази и изтъркани клишета беше тонът й, който сякаш отразяваше липсата на каквото и да е разбиране на сложни явления, и нахалството на не особено интелигентен малък диктатор да командува непонятни и недостъпни за него интелектуални духове.

Така че естественият въпрос, който се появи у мен, докато колата вървеше по планинския склон нагоре, беше — кой е истинският Живков? Този доста внимателен, приятен събеседник, който любопитно ни слушаше, или онзи, другият, който безцеремонно се опитваше да се разпорежда със съдбата на цяла интелигенция и дръзваше да решава кое е изкуство и кое не е горе-долу с естетическите разбирания на някогашен фелдфебел.

Припомних си, че всъщност знаех много малко за него. Той беше дошъл почти от неизвестността. Ако партийната пропаганда на 40-те и 50-те години успя да популяризира известни имена на ръководители, ако хората бяха свикнали да им се говори за онези, чиито портрети се мъдреха по стените на учреждения и предприятия, ако дори клюките засягаха личния живот на партийната върхушка, името на Тодор Живков не значеше нищо. Цялата му славна биография едва ли не на пръв ръководител на някаква си българска национална революция и на душата на бригадата „Чавдар“ по онова време не само че не бе написана, но едва ли някой знаеше тия неща. Спомних си, че когато Червенков бе принуден да се оттегли от първото секретарство на партията и Живков застана на негово място, слуховете бяха, че Червенков е поставил на този пост най-послушния и най-безобидния си сътрудник, за да може да продължава да командува парада. По-късно, когато Червенков си отиде и името на Живков започна да се затвърждава и да се свързва с промените след 1956 година, хората и отляво, и отдясно го смятаха за преходен ръководител. Сталинистите и привържениците на твърдата линия открито се подиграваха с него, докато демократите го гледаха подозрително и не му вярваха. Непрекъснато се говореше, че този или онзи скоро щял да го смени. Но начинът, по който Живков се освободи от всичките си преки неприятели и преодоля всички препятствия, показваше, че изказаните за него мнения бяха произволни и повърхностни. Явно Хрушчов го дари с доверието си, а това не беше малко в една твърде бурна източноевропейска епоха. Помислих си, че може би и аз грешах по отношение на него, като го преценявах единствено по отношението му към изкуството и културата.

Чайката спря точно на Витиня, недалеч от бензиностанцията. Ние слязохме и Живков и Желязко Колев ни поведоха към гората вляво от пътя.

* * *

Слънцето ни завари в средата на млада букова гора, недалеч от Витиня. Беше влажно и все още доста хладно. Падналите мъртви листа бяха заличили всякаква пътека и ние се движехме свободно между дърветата. Живков енергично крачеше пред нас, сякаш се стараеше да наложи свой усилен ритъм на цялата група, която постепенно започна да се разпокъсва. Затова от време на време Живков се спираше, за да изчака кавалерски жените, които често изоставаха.

— Имаме доста да ходим! — предупреди ни той.

— Сигурни ли сте, че се движим в правилната посока? — попитах го аз, защото не бях никак убеден, че той се ориентираше добре в еднообразната гора.

— Това не знам! — каза Живков с тон, който говореше точно обратното. И добави: — Аз имам много лошо чувство за посока! — и ни разказа как веднъж, преди войната, трябвало да отиде някъде на север, а се озовал точно в противоположната посока, далече на юг. Завършвайки разказа си, той се усмихна с някаква твърде целенасочена самоирония и забеляза:

— Какво ще кажете, първи секретар на партията, пък не може да се ориентира, няма чувство за посока?

В отговор усмивките на всички изразиха съмнение в думите му. Впоследствие аз забелязах, че Живков обичаше да си служи със самоиронични и самокритични подмятания, което, изглежда, представляваше добре усвоен прийом за иредразполагане на събеседниците му.

Продължихме да вървим. Излязохме от гората и тръгнахме по дълги високопланински ливади. Небето беше чисто и навред около нас старопланинската есен ни показваше цялата си пищна, многоцветна красота. Някъде отдалече идваше глухият звън на невидими овчи стада и влажният въздух беше напоен със силния дъх на гниеща растителност.

Направи ми впечатление, че никъде из целия ни път не се мярна жива душа. Беше някак неестествено да не срещнем никакви хора, било горски работници, дървари, селяни или други планинари. Същевременно не забелязах и никакви признаци на охрана.

Анастас, който ме настигна по едно време, изглежда беше зает с подобни мисли.

— Смяташ ли, че пътят не е заварден и изобщо нямаме никаква охрана освен Пешо? — попита той.

— Не знам, но не вярвам да сме съвсем сами в планината — отвърнах аз.

— Чудно! — вдигна рамене той. Но малко по-късно отново се приближи към мене и ми каза, че съвсем ясно е забелязал джип между дърветата.

По този повод се сетих за огромните предохранителни мерки, които съпровождаха навремето Червенков, шествието от автомобили и непрестанната смяна на колата, в която се возеше диктаторът. Всичко това беше израз на истинска параноя, тъй като за всеки здравомислещ българин беше ясно, че убийството на назначения от Съветския съюз български ръководител не би довело до никаква съществена промяна на положението в България. Реалистичното чувство на Живков явно го бе тласнало към премахването на тази въоръжена до зъби свита от пазванти и замяната й с по-малочислена, но по-съвършена и добре прикрита охрана. Появяването му на няколко пъти на публични места, сред хората, без видима охрана около него, беше направило добро впечатление на гражданите.

И все пак никой от нас четиримата не знаеше предварително къде отиваме. Едва по планинските поляни ни се каза, че отиваме на връх Миджур, където трябваше да обядваме. Целият ни маршрут представляваше прекосяване на част от т.нар. боен път на някогашната бригада „Чавдар“, която бе командувана от днешния министър на отбраната Добри Джуров, бивш царски фелдфебел. Политически комисар на бригадата е бил известният партизански поет Веселин Андреев, когото познавах много добре. Пътьом на няколко пъти Живков се спираше, за да ни събере, и заедно с Желязко Колев ни разказваха откъслечни случки от партизанските времена. Желязко изглеждаше много ентусиазиран от това, че Живков се позоваваше на неговата памет и в замяна на няколко пъти се обърна към него с името Янко, което беше партизанският псевдоним на Живков. Желязко говореше винаги с детински патос, като ученик, който декламира високопатриотично стихотворение. Искрено или не, той се представи пред нас като човек, който продължаваше да живее със своята ремсова младост и комай освен нея нямаше нищо друго. В това припомняне на миналото много пъти бе споменат Добри Джуров, но нито веднъж Веселин Андреев или Христо Ганев, който е бил комсомолски секретар на бригадата.

От това, което се каза, останах с впечатление, че Живков е идвал от време на време при партизаните, след което си е отивал. Но неговите точни функции не ми бяха ясни. Според тогавашната официална версия той е действувал като представител на окръжния комите г на партията, но според твърденията на партизани от самата бригада просто е изпълнявал куриерски функции между партийното ръководство в града и бригадата. Ала ако човек съдеше по отношението на Желязко Колев, повече от явно беше, че бригадата „Чавдар“ бе съществувала единствено заради Живков.

И сякаш да охлади малко прекалената екзалтация на полковника, Живков забеляза, че в мемоарната литература много нещо се разкрасявало и преиначавало.

„Имаше смелост, но имаше и много страх!“ — каза той и припомни една случка, когато в най-тежките дни на бригадата той с още един негов другар трябвало да бягат и се крият из някакво дере, умирайки от страх. Разказът на Живков беше съвсем реалистичен, като на човек, който разказва истинска преживелица без никакви преувеличения. Ударението беше върху страха на Живков, чрез което той вероятно искаше да ни каже, че „нищо човешко не му е било чуждо“.

Така или иначе, неговото реалистично отношение към миналото бе загатнат упрек към множеството романтични разкрасявания на разни пишещи мемоари герои.

Забелязах, че докато говореше, той следеше внимателно нашата реакция и остана доволен, когато видя, че реализмът му ни направи добро впечатление.

Пешо носеше добре издута раница, в която освен термос с кафе имаше и някаква скромна закуска за всички. Спряхме на малка поляна и Пешо отвори раницата. Междувременно Анастас каза на първия секретар, че още помни обвиненията, които той бе отправил срещу него в миналогодишната реч в Партийния дом. В едно свое стихотворение Анастас Стоянов бе казал, че гората миришела на тамян, имайки предвид боровите гори. Тогава Живков от трибуната се беше провикнал, че „нашата, партизанската гора, другари, не може да мирише на църква“. Трябва да се каже, че този упрек срещу Анастас изобщо не беше справедлив и явно Живков беше станал жертва на някой от своите съветници. Анастас беше в най-точния смисъл на думата онова, което се нарича „партиен поет“. Цялата му поезия бе пропита с онзи непоносим, долнокачествен комунистически патос, който винаги беше оценяван високо от партията.

„Е, какво ще ни кажеш сега?“ — попита благосклонно Живков, след като въпросът за тамяна се изясни и се разбра, че гората никога не е била за Анастас църква. Нашият поет не дочака втора покана, стана и започна да ни декламира стихове за партията. Това бяха същите гръмки нескопосани, фалшиви думи за майката партия и нейните верни чеда, от които поне на мен ми става лошо в стомаха. Огледах се. Живков внимателно слушаше и явно изпитваше известно удоволствие. Желязко Колев се беше захласнал. Лада Галина се беше усмихнала твърде двусмислено, Златка Дъбова, почервеняла от неудобство, гледаше в земята, а Пешо невъзмутимо прибираше раницата си. Анастас беше вдигнал очи към простора и вдъхновено римуваше дума след дума „та-та-рам-та-та-та-там…“. Помислих си, че той се представяше пред първия ръководител на страната като точно онзи жив поет, който Живков най-много би желал да види. Без съмнение в този миг петното на тамяна се изпари завинаги от биографията на Анастас Стоянов и както се знае, впоследствие той направи бърза кариера в административната йерархия на писателския свят.

Но взирайки се в Живков, аз се запитах дали наистина тази поезия от празни, банални фрази му харесва? Дали наистина човешкото му чувство за красота е превзето изцяло от държавнически или партийни съображения? Имах някаква надежда, че мога да доловя разлика между човека Живков и първия секретар на партията и министър-председател Живков.

Нищо не долових. Живков похвали Анастас и ние отново поехме пътя към Миджур. За известно време вървяхме вкупом и Живков разговаряше със Златка Дъбова за работите на художниците. Той беше доста внимателен да не повтори известните негови обвинения срещу модерните тенденции в изобразителното изкуство. Все пак между него и Златка имаше известно несъгласие. Хареса ми много, когато Златка събра кураж и доста твърдо каза на нашия домакин някои не особено приятни истини. Изобщо през цялото време на нашата разходка Златка Дъбова се държа с много достойнство, не се опита да ласкае нито веднъж Живков и ми се стори, че той някак хареса това отношение. Всеки път, когато трябваше да каже нещо по-силно, тя се изчервяваше като малко момиче и очите й добиваха особен израз.

После поетичният концерт продължи и сам Живков рецитира стихове, като ни караше да познаем от кого са. Анастас му отговори с подобни гатанки, в които Лада енергично се намеси. Стоях встрани с чувството, че всички те, може би с изключение на Златка, бяха в някаква степен роднини и че определено аз бях чужденецът в тази компания. Може би забелязал киселото ми лице, Живков ме попита дали харесвам стиховете, които те декламираха. Отвърнах, че не разбирам от поезия и че съм стопроцентов прозаик. И тогава внезапно последва невероятен въпрос:

„Какво мислиш за прозата на Стоян Даскалов?“

Помислих си, че Живков се шегуваше, защото никой не би могъл да пита сериозно за художествените качества на онова, което пишеше Сте-Цето. Отвърнах, че той ме пита за най-пошлата литературна конфекция, която съществуваше в България. Ядосан, доста невъздържано прибавих най-черните епитети, които имах в речника си. Лада, която пишеше проза, се съгласи с мен. Живков ни изслуша внимателно и после каза:

„Интересно, другарят Митко Григоров много го харесва!“

Никой не каза нищо повече. Продължихме да вървим. Сега някой запита Живков за икономическото състояние на страната. Той каза, че след реорганизацията на селското стопанство нещата отивали в добра посока и ни съобщи радостната вест, че в България било открито огромно манганово находище. „Третото по големина в света“ — каза той и добави, че България вече имала добри външни предложения за съвместна разработка на това минерално богатство. Друг го запита каква е ползата от международния туризъм, който тъкмо се разрастваше в страната. Живков отвърна, че туризмът носи големи икономически изгоди и даже цитира някаква доста внушителна сума от чужда валута, която България бе спечелила от туризъм предишната година. И тъкмо във връзка с туризма аз го запитах как гледа на свободното пътуване на български граждани в чужбина и изобщо одобрява ли налаганите ограничения. Без никакво колебание той каза:

„Аз лично съм за свободното пътуване на всички български граждани с изключение на висококвалифицираните специалисти!“

И той ни разказа как преди време двама български специалисти, струва ми се, от текстилната индустрия, били в Италия. И там им били предложени огромни суми, за да не се завърнат. Специалистите обаче били истински патриоти и се върнали. Предложените суми били толкова големи, че човек трудно би могъл да устои.

— Че за какво са им на италианците нашите специалисти? — попитах аз.

— Те са се опитали да ги купят — каза Живков — не защото на тях им трябват, а защото на нас ни трябват! Един добър специалист не се създава току-така!

Запитах го защо все пак за неспециалистите, за обикновените граждани, пътуването в чужбина е трудно. Живков каза, че трудността идвала по-скоро от валутни и формални съображения, отколкото от нещо друго. И сега внезапно той се обърна към нас:

— А за какво писателите са хукнали да ходят на Запад? Какво интересно намират там? Какво има да научат от Запада? Тяхната работа е тука, да ходят из нашата страна, да опознават живота и да пишат за него! Писателите нямат работа на Запад!

Всичко това той изрече най-категорично и не можеше да има съмнение, че беше убеден в казаното. Все пак някой от нас измънка, че писателите трябва да пътуват на Запад, за да разширяват културните си кръгозори, за да общуват със световната литература.

Живков поклати отрицателно глава и повтори:

— Нашите писатели трябва да пътуват в нашата страна!

И за да смени не толкова приятната тема, той запита дали е вярно, че всред писа)елите имало много разводи. Той зададе този въпрос с усмивка, която казваше, че твърде добре знае подробности за личния живот на писателите, но иска от нас само потвърждение. Явно, интересуваше го забавната, полуклюкарската страна на писателските любовно-семейни истории.

Аз казах, че писателските разводи според мен не бяха повече от разводите в която и да е друга професионална група в страната, но понеже писателското общество беше в центъра на вниманието, хората преувеличаваха. Той каза, че може и да съм прав, но на гражданите правели впечатление писателските разводи.

Нашият разговор продължи по пътя на най-произволни асоциации, както вероятно протичат всички подобни разговори. Живков знаеше, че ние имахме много въпроси към него, но се колебаехме дали да ги зададем. И можеше ли наистина да се пита за всичко? Струва ми се, че тук той твърде скоро и твърде опитно установи добре разбрано ниво на разговора, което не биваше да се нарушава. Това ниво изключи големите и опасни въпроси, но остави пълен простор за лични, частни разговори. Повече от ясно беше, че зад поканата на Живков за тази екскурзия стоеше желанието му да има непосредствени впечатления от нас не толкова като представители на някаква творческа интелигенция, а като отделни хора. Продължихме да вървим.

* * *

Колкото по-високо се изкачвахме в планината по посока на връх Миджур, толкова повече се разкъса групата. Живков и аз вървяхме най-малко половин километър пред другите. Той ме изненада с издръжливостта си. Обясни ми, че обичал да ходи и всеки ден изминавал известно разстояние, а всяка седмица предприемал подобна дълга екскурзия.

— Ами работата? — попитах. — Кога присъствувате на всички тия заседания, кога се срещате с всички тия хора? Аз мисля, че да си министър-председател и първи секретар на партията означава човек да няма време за нищо?

— Напротив — засмя се Живков, — колкото си по-нагоре, толкова е по-лесно!

Той ме погледна и като видя, че не му повярвах, каза, че пряката работа е предоставил на заместниците си. Например вече рядко ходел на заседание в Министерския съвет.

И тук стана дума за промяна в стила на първия ръководител. Живков каза, че за него образецът на истинския партиен ръководител е Хрушчов. Искам да припомня, че само два дни след нашата разходка Хрушчов беше свален, но повече от явно беше, че Живков не знаеше какво ставаше всред съветското ръководство. Убеден съм, че дори при най-малкото съмнение той не би се ангажирал дори пред мен с толкова открито възхищение от Хрушчов.

Той изрази възторг от речите на съветския ръководител и по този начин потвърди моето усещане, че в собствените си речи той подражаваше на Хрушчов. От друга страна, той се възхищаваше на замаха му и дори на неговата ексцентричност. Но цялото отношение на Живков към Хрушчов беше това на командир на рота или батальон спрямо главнокомандващия, т.е. отношение на човек, който ясно съзнава своята подчиненост. И това впечатление се потвърди от последвалия разказ на Живков.

С явна гордост той каза, че дотогава на два пъти е влизал в сериозни противоречия със съветското ръководство. Единия път по въпроса за последната реорганизация на българското селско стопанство, когато бе отхвърлена съветската схема. И втория път — за подобряването на отношенията с Гърция.

И тук помня дословно думите на Живков:

„Два пъти Хрушчов ЗДРАВАТА МЕ ДРА! — И добави: — Но аз се оказах прав!“

Бях поразен именно от използването на тази дума „ДРА“, която се използва в България само от много нисши и младши служители, когато разказват за конското евангелие, прочетено им от висшия началник. Струва ми се, че точно тази дума „ДРА“ характеризира с невероятна прецизност действителните отношения между съветското ръководство и българското ръководство и хвърля ярка светлина върху пълната зависимост на българските ръководители от съветските. Защото една суверенна и независима страна не може да бъде „ДРАНА“ от никоя друга страна. В българския речник ДЕРЕ началникът, ДЕРЕ господарят, ДЕРЕ чорбаджията, т.е. ДЕРЕ този, който командува и на когото ние сме сляпо подчинени.

Живков би могъл да каже, че в случаите Хрушчов се е разсърдил, направил е скандал или се е ядосал, което все пак би запазило равноправието на българския ръководител. Но фактът, че той употреби този много ясен глагол „ДЕРА“, ми показа колко дълбоко беше сляпото му подчинение пред волята на съветския началник. Сякаш не можеше да има никакво съмнение в правото на Хрушчов да го ДЕРЕ.

Картината на сляпата подчиненост на Живков бе допълнена и от несъмнената гордост, която той изпитваше, че е дръзнал да извърши нещо на своя глава. И това нещо в края на краищата се оказало правилното, т.е. Живков се гордееше, че в цялата си кариера на два пъти е успял да се съобрази с българските интереси, които били различни от съветските. Но какво да се мисли за всичко останало?

При започването на нашата екскурзия имах намерението да питам Живков за отношенията със СССР и по-специално за изказванията на някои министри, че без непрекъснатата съветска помощ българската икономика щяла да банкрутира много бързо. След неговите думи за това как Хрушчов го ДРАЛ, почувствувах, че въпросът ми е излишен, тъй като, след като не можеше да се говори за каква да е политическа суверенност на България, абсурдно би било да се пита за икономическа суверенност. При това аз не поставих под въпрос дали наистина Живков на своя глава е подобрил отношенията с Гърция и предприел такава важна мярка като реорганизацията на селското стопанство. Компетентни хора, с които по-късно разисквах тези му твърдения, се усъмниха изобщо в способността на българското ръководство да решава само развитието на отношенията си с Гърция. Може би инициативата да е била на Живков, но зад нея сигурно е стояло някакво съветско одобрение. Що се отнася до селското стопанство, там конфликтът му с Хрушчов изглежда по-вероятен, защото българското селско стопанство бе разстроено именно от сляпото подражаване на съветското.

Тук справедливостта изисква да кажа, че в същия този разговор на няколко пъти Живков недвусмислено иронизира съветския опит. Така например аз остро нападнах димитровските награди за литература и изкуство, като му приведох примери, че раздаването на тези награди става повод за истинска война между българските писатели, художници, артисти и т.н., че в резултат на тези награди хората се намразват завинаги и цялата културна атмосфера в страната за дълго време бива отравяна от злоба и завист. Същото се отнасяше и за разните звания.

— Всичко това е съвсем неприсъщо на нашия национален характер — казах аз. — Ние никога не сме имали пошлата традиция да се кичим с пауновски титли и да си раздаваме пищни награди. За какво тогава съществуват димитровските награди?

Живков ме изгледа, засмя се и каза:

— Ние ги имаме само защото ги има в Съветския съюз!

Може би греша, но в този момент ми се стори, че с моето подозрение към т.нар. съветски опит му станах някак по-симпатичен. Защото след това той заговори, че механичното подражаване на съветския опит в миналото било довело до големи пакости в България.

„Ние имаме много ценен наш, собствен опит“ — каза той с повишен тон на истински патриот.

Малко по-нататък в разговора той внезапно се оплака от инертността на Политбюро, към което изпитваше несъмнено презрение. Той буквално каза:

„Ние имаме членове на Политбюро, които никой не знае за какво са там, никой не знае да са свършили някаква работа. Просто седят си там — членове на Политбюро!“

По-късно някои мои познати ми обясниха, че Политбюро проваляло важни инициативи на Живков и той не можел да търпи онези стари членове, които бе наследил още от времето на Червенков. Но тъкмо тези членове, за които той говореше, бяха старите и изпитани довереници на Съветския съюз. Така че упрекът му косвено бе отправен към съветското ръководство.

На няколко пъти се опитах да върна разговора към времето преди април 1956 година и по-точно времето на Червенков. Бях любопитен да разбера по-непосредствено отношението на Живков към онзи тежък период. Но случайно или умишлено, той изобщо избегна тази тема. Единственият път, когато той спомена за предшествениците си, беше, когато каза, че и Червенков, и Югов са взимали хонорари за техни публикувани речи или доклади. Хонорари, които са отивали за тяхна лична сметка. Докато той, Живков, отправял всички полагаеми му се суми от отпечатани произведения към касата на партията. От думите му заключих, че той не обичаше Червенков и ненавиждаше Югов.

Пак говорейки за Политбюро и висшия партиен кръг, той каза, че много от децата им били съвсем разпуснати, капризни и сменяли разни привилегировани длъжности, както им уйдисвало.

„Моите деца — каза гордо той — не са такива! Людмила се занимава сериозно с нейната наука!“

И той категорично каза, че никога не би тласнал децата си към обществено-политическа кариера. Живков изглеждаше съвсем искрен, когато виждаше бъдещето на дъщеря си като научен работник. Какво по-късно го бе заставило да я направи министър на културата, т.е. и тя да тръгне по пътя на останалите деца на членовете на Политбюро — за мен поне не е много ясно.

От всичко казано или споменато за живота и отношенията във висшия партиен кръг имах впечатлението, че Тодор Живков не разполагаше с голяма подкрепа, че срещу него, вътре в сърцето на партията, действаха значителни сили. Може би затова той се опитваше да се разграничи от другите членове на Политбюро и да внуши, че той е нещо доста различно.

Минаваше един часът по обед, когато ние започнахме да изкачваме склона към хижата на връх Миджур. Другите все още бяха доста зад нас. Единствен Пешо с раницата ни следваше отблизо.

Но тъкмо на самия склон пред хижата ни чакаше една не особено приятна изненада. Срещу нас изскочиха двама души — единият със силно прошарен, почти бял перчем и червендалесто лице, другият — по-млад, внушителен исполин, който държеше кинокамера в ръцете си. В първия разпознах режисьора от студията за документални филми Нюма Белогорски, за когото с чиста съвест бих казал, че беше един от най-големите досадници в съвременна България. Много години наред той живя, обиколи целия свят и спечели доста парици с правене на филми за Георги Димитров. Нюма Белогорски беше този, който подкладе цялата кампания във вестниците срещу западногерманския телевизионен филм за Лайпцигския процес, при това, доколкото знам, без изобщо да е видял филма. Исполинът беше неговият оператор.

Нюмата се спусна към нас, а операторът му, без никакво предупреждение, започна да снима Живков и мен. (Къде ли е сега този филм?)

Като видя камерата и тичащия по склона към нас, задъхан и ухилен до ушите Белогорски, Живков ме погледна многозначително и въздъхна.

„Другарю Живков — започна Нюмата, като протегна ръце и се здрависа и с двама ни, — това се казва късмет! Да знаете как ми трябвате! Като разбрах, че ще идвате, залостихме се тук и два часа ви чакаме! Трябва ми един кадър просто както сега изкачвате Миджур… нищо повече… Такъв късмет… и небето е точно такова, каквото ни трябва!… А пък да знаете какъв филм става! Тази сутрин гледах материала и знаете ли, точно онзи момент, когато вие се надигате всред бригадата, нямате идея колко верен сте…“

Нюмата говореше като картечница, че чак слюнки хвърчаха. И до ден днешен виждам ентусиазираното му лице и чувам възторжено-мазния му глас. Той ми приличаше на онези стари продавачи от магазините за дрехи по „Пиротска“, които ахкаха и охкаха пред вида на клиента, който пробва нов костюм.

Оказа се, че точно по това време, средата на октомври 1964 година, хитрецът Белогорски снимаше филм за бойния път на бригадата „Чавдар“. Това беше някакво документално възпроизвеждане на подвизите на „чавдарци“, базирано на някакъв сценарий, за който Живков явно знаеше. Излезе също, че всред актьорския състав имало и един, който играел ролята на другаря Янко, т.е. на самия Живков.

Живков не каза нищо срещу цялото поройно словоизлияние на кинорежисьора и се остави да бъде снет сам, а аз се дръпнах. Влязох в самата хижа, където край кухненската печка имаше две приятни млади жени. Те живееха и работеха в хижата и от тях научих, че първият секретар на партията беше чест гост по тези места.

Идеята беше да обядваме именно в самата хижа, но Нюма Белогорски не остави Живков на мира нито за секунда. Той го следваше навсякъде и безспирно говореше за развитието на филма, като уговаряше Живков да видел още през следващите дни снетия материал. Стори ми се, че цялото това дърдорене някак развали настроението на нашия домакин, но той търпеливо изчака Нюмата да спре и му каза да му се обади през седмицата. В това време пристигнаха и другите и Живков предложи да ядем някъде „по-нататък“.

Двете жени изразиха съжаление, че са готвили напразно, и ние поехме надолу, оставяйки режисьора и оператора в хижата.

Срещата с Нюмата ми направи силно впечатление. В значителна степен — мъчително впечатление. За пръв път бях непосредствен свидетел на толкова явна и противна демонстрация на подмазване, раболепие, фалшива любов и дори боготворене на едно човешко същество спрямо друго човешко същество. При това истината изисква да кажа, че нищо в поведението на Тодор Живков не налагаше подобно държане. Колко далече по-нормално би било, ако кинорежисьорът спокойно и сдържано бе изложил своите проблеми или бе разказал за работата по снимането на филма. Откъде идваше тази грозна сервилност, това лепкаво ласкателство, този лакейски възторг?

„Вашият образ, другарю Живков!“ — викаше по едно време той, сякаш ставаше дума за образа на свети Йоан Кръстител.

Повече от сигурен бях, че дори самото снимане на филм за бригадата „Чавдар“ (а не за някоя друга бригада) беше идея на самия Белогорски. Вероятно той беше тичал да агитира, да убеждава Живков и другите, че тяхното „славно“ минало трябва да бъде увековечено. И вероятно той бе успял да им вдъхне чувството за изключителната историческа ценност на обективно твърде скромни исторически факти.

Но ако в тази стара и плитка игра участваше само Белогорски, човек не би трябвало да го взима на сериозно. Бедата беше, че той се явяваше като един от най-бързите и първи представители на цяла голяма и мътна вълна от ласкатели, която през следващите десет години щеше да убеждава България, партията и самия Живков колко велик и мъдър държавник беше той. Горе-долу до това време Тодор Живков беше просто един от хората, които ръководеха страната. След това щяха да го възкачат върху някакъв смешно-бутафорен исторически Олимп и щяха да превъзнасят всяка негова дума или стъпка като най-съдържателна проява на полубог.

И докато се спускахме надолу, аз се вгледах в първия секретар и се запитах:

„Вярва ли Тодор Живков на този маскарад? Наистина ли смята, че образът му би могъл да развълнува до такава степен хора като Нюмата?“

Отговорът щеше да дойде с времето.

* * *

Обядвахме в подножието на Миджур, на открито. Храната за нас беше пристигнала със специален джип. Заедно с него се появиха още няколко души, в които човек лесно можеше да познае служители от сигурността. Направи ми впечатление, че отношенията на Живков с тях бяха най-сърдечни и непосредствени. А те се отнасяха към него по-скоро като към по-възрастен, уважаван роднина, отколкото като към важен и далечен началник. В подхода му и спрямо тях, и спрямо нас имаше много нещо от типичното селско гостоприемство — добродушен тон, безобидни шеги и неизбежните коментари за храната. Тя се състоеше от фасул чорба, обикновени наденици, пресносолено сирене, кашкавал и грозде. С други думи, твърде обичайната храна за планински екскурзии. Имаше още ракия, с която започнахме, и коняк, с който свършихме. Живков почти не докосна алкохола. Другите също почти не пиха, така че комай и ракията, и конякът останаха за Пешо и за мен.

Любопитен бях да разбера що за човек беше този Пешо, комуто явно бе поверена непосредствената охрана на първия секретар? Той беше някъде в средата на трийсетте години, строен и физически вероятно отлично подготвен. За разлика от множеството охраняващи лица, които бях виждал дотогава и чийто обичаен израз беше този на ограниченост и безцеремонност, Пешо имаше твърде интелигентно лице и внимателни, приятни маниери. Струва ми се, че той или бе завършил, или току-що завършваше някакво висше образование. След това, мисля, че Анастас ми каза, че Пешо имал чин полковник. Така или иначе, неговото постоянно присъствие при нас не само не беше бреме, но в много отношения той бе по-приятен събеседник от неостаряващия ремсист Желязко Колев. Забелязах също, че и отношението на Живков към него съдържаше подчертана сърдечност и уважение.

Може би взимайки повод от предложената ракия, Живков започна да разказва със смях за своето приятелство със Стефан Гецов и Георги Джагаров. Той поканил Стефан на гости преди известно време и жена му, д-р Мара Малеева, била ужасена от количеството алкохол, което артистът изконсумирал. Именно Стефан завел при Живков за пръв път Георги Джагаров, с когото те бяха приятели от кръчмите. И двамата имаха репутацията на буйни пияници и разказвайки за техните подвизи, Живков наистина се забавляваше. За всички присъстващи беше ясно, че той изпитваше голяма привързаност към тях и че може би и те бяха силно привързани към него. Стана ясно също, че той се срещаше с тях доста често и че те имаха пряк достъп до него едва ли не когато си искаха. Говорейки за тях, Живков не излезе от кръга на забавно-пиянските приключения на тази двойка, не каза нито дума за тяхната работа, нито пък подсказа с нещо намерението си да ги издига на високи ръководни постове.

Години по-късно, бивайки свидетел на твърдата и понякога дори фанатична подкрепа, която Живков даваше на Джагаров в цялата му кариера, аз си мислех, че първопричината за това беше фактът, че Джагаров бе предложил лоялността си на първия секретар по време, когато той не разполагаше с много лоялни хора около себе си. От друга страна, самият избор на Джагаров, който в ония години бе трудно отличим всред масата на софийската интелигенция, бе комплимент за Живков, който в неговото лице бе намерил рядко предан сътрудник, почитател и приятел.

Но в онзи ден, там, в подножието на Миджур, всичко това беше далечно и неизвестно бъдеще.

След обеда Пешо измъкна фотоапарат и направи снимки на всички ни с Живков в средата. Това снимане малко изпорти сравнително естествената атмосфера, защото ми приличаше на някакво увековечаване. Както и да е, аз никога не видях тези снимки, но знам, че Живков ги беше изпратил на Златка Дъбова, която, предполагам, че все още ги има.

После се разделихме с хората, които ни бяха донесли храната, и отново поехме посока, която Живков, изглежда, добре знаеше. Той каза, че би прекарал и вечерта с нас, но трябвало да отиде на представление в Народния театър, където гастролираше известен съветски театър.

Отначало пак всички вървяхме вкупом и пак се водеха разговори на безобидни теми, което сякаш съответстваше на общото желание. Колкото и непринудени да изглеждаха нашите отношения, върху лицето на всеки можеше да се прочете сдържаност и съобразяване с присъствието на най-властния човек в страната. И най-безобидните думи внимателно се претегляха. Никакъв съществен въпрос не бе докоснат.

Постепенно групата пак се разкъса и двамата с Живков отново се намерихме напред. Доста време вървяхме мълчаливо, сякаш нямаше за какво да разговаряме. После, по някое време той ме запита какво според мен липсва най-много в нашата литература.

„Страст!“ — казах му. Той, изглежда, не ме разбра и аз обясних, че в литературата владееше чиновничеството, че писателите имат формално отношение не само към своите сюжети, но и към целия живот в страната.

Той внимателно слушаше, но аз долових сянка на недоверие спрямо това, което казвах. Изглежда, че той имаше добро мнение за съвременната българска литература и аз рискувах да се озова в положението на неудачен критик. Тогава му разказах за доклада на Любен Дилов, който посети Западна Германия с цел да пропагандира българската литература пред немските издателства. Той беше обиколил няколко от най-известните издателства и беше показал немски преводи на откъси от почти всички съвременни български писатели. Най-сериозно отношение беше срещнал в Роболт Ферлаг, където художественият съвет на издателството си бе направил труда не само да прочете, но и писмено да анализира предложените мостри българска съвременна литература. И най-странното от всичко беше заявлението на издателството, че би желало да преведе и отпечати истинска комунистическа литература, но намерило, че предложената съвременна българска литература изобщо не била комунистическа, а (цитирам по памет) „безинтересна, отживяла времето си дребнобуржоазна литература“. Хората от Роболт Ферлаг бяха обяснили черно на бяло, че нито съдържанието, нито формите на предложените български мостри притежавали елементите на онова новаторско отношение, което според тях би трябвало да отличава комунистическата литература. Досадна обстоятелственост при описването, сладникаво-романтични образи, повърхностен диалог. Във всички произведения нямало нито един истински комунистически образ.

Това мнение ла Роболт Ферлаг бе предадено от Любен Дилов в секретариата на съюза. Когато ние чухме за него, помолихме Любен да ни разкаже подробности. Моето лично впечатление беше, че хората от Роболт бяха в най-висша степен справедливи в своята оценка.

Но Живков, който тясно се интересуваше от писателските работи, не знаеше нищо за този доклад и беше доста озадачен.

— Значи те казват, че в нашата социалистическа литература няма нищо комунистическо? — попита ме той.

— Така казват! — отвърнах.

— Искам да видя този доклад! — и той забърза пред мене. След няколко крачки се извърна и ме попита какво аз мисля за немското мнение. Казах му, че принципно те са доста прави и че ние сериозно трябва да се замислим що за литература произвеждаме. Не отидох по-далече в моята критика, защото имах чувството, че той или не ме разбра, или пък въобще не искаше да слуша неприятни думи. В края на краищата нали сам той много пъти бе говорил за огромни успехи на социалистическата ни литература. И сега изведнъж някой да му каже, че това изобщо не е социалистическа литература, а дребнобуржоазна реминисценция.

Продължихме да вървим доста време в пълно мълчание. Живков все така енергично крачеше пред мен и изглеждаше зает със собствените си мисли. Следвах го на разстояние от няколко крачки и за кой ли път се питах — какво всъщност представляваше той? Какво представляваше човекът, който ръководеше България? Опитвах се някак да подредя впечатленията си от него и да не поставям в един и същи кюп толкова различни неща, като какво беше той и как аз го бях приел. И трябваше да призная, че той си оставаше за мен енигма.

Онова, което бях чул да се разказва за него из цялата страна, не беше много ласкаво. Интелигенцията, която вероятно съдеше за него от речите му, го смяташе за обидно елементарен. В София имаше дузина хора, които го имитираха много сполучливо. Особено гласа и смеха му, който сякаш падаше на етажи, започвайки от най-горния. И ако интелигенцията изпитваше презрително отношение към него и даже си позволяваше да забелязва колко висококултурен бил Червенков, широките маси имаха най-подигравателно отношение. Цялата страна беше залята от вицове за Тодор Живков, при което той неизбежно бе рисуван като прост, ограничен, примитивен човек. От трета страна, както вече казах, в самата партия имаше силно пренебрежение към него. Но всички тези популярни мнения често пъти са израз на заразителни предразсъдъци.

Моето непосредствено впечатление от него през тази дълга екскурзия беше, че гой несъмнено стоеше значително над тези популярни представи и поне за мен безспорно превишаваше който и да е от другите висши партийни ръководители. Явно Живков беше далече от интелектуалния свят. Явно той не беше чел много книги и образованието му е било доста еднолинейно и дори речникът му често пъти показваше неудачното съжителство на простонародни думи с помпозни фрази. Също така човек би могъл да се усъмни доста в естетическите му разбирания. Но зад всичко това стоеше безсъмнена природна интелигентност, бърза съобразителност и великолепна памет. Както ще стане дума по-нататък, много хора са били смайвани от паметта на Живков. Нещо, което според мен липсваше у него по най-определен начин, беше въображението. Но в замяна на това той имаше силно развита интуиция. Мисля, че след тази разходка той класифицира нас, четиримата си гости, по напълно безпогрешен начин. Докато у Анастас той видя бъдещ предан войник в неговата собствена армия, отношението към мен, макар и дружелюбно, си остана докрай изпълнено с подозрение. Безспорно той обичаше властта си и й се любуваше, но с добре прикрита суетност, която не дразнеше. В началото аз изпитвах съмнение дали той имаше реална представа за истината на живота в страната, за мъките на хората, за техните неразрешими проблеми. Много пъти бях установявал, че висши партийни дейци нямаха и елементарна представа за действителността, всред която живееше народът. Те сякаш се намираха на някакъв свой собствен остров и нищо друго не ги интересуваше. У Живков аз установих, че той знаеше доста добре истинското положение на нещата или поне знаеше го по-добре, отколкото го знаеха колегите му. И точно тук като отговор чувствах думите, които щях да чуя от неговите уста няколко години по-късно:

„Нищо не зависи от мен!“

Той приличаше на актьор, който бе приел ролята си, бе я научил много добре и я играеше с удоволствие, без да има каквито и да е претенции да се меси в работата на режисьора или на автора на пиесата. Той съзнаваше актьорската си предопределеност, което проличаваше особено в чувството му за самоирония.

И именно във връзка с това беше и най-интересният епизод в тази наша екскурзия. Както вървяхме из планината по тясна пътека, стигнахме до една локва, която преграждаше пътеката. Трябва да беше широка около два метра и половина. Ние се огледахме да намерим някакъв камък, за да го поставим в средата и улесним минаването, но странно — не намерихме нищо.

„Трябва да скачаме!“ — каза Живков.

Аз се засилих и скочих пръв на отсрещната страна. Живков се засили след мен и сигурно щеше да скочи, ако не беше се спънал. Той падна върху ръцете си, но цопна така, че се изкаля целият. И тогава внезапно се изправи, както беше в средата на локвата, изгледа ме, усмихна се и каза с много особен глас:

„Е, не беше видял изкалян първи секретар, и това видя!“

Той произнесе думата „изкалян“ с добре подчертано двусмислие, което стигна при мен като:

„Аз знам много добре какво съм и нямам нужда други да ми го казват!“

Може би преувеличавам, но точно в този момент аз почувствувах, че за пръв път влязох в действителен контакт с него. Колкото пъти по-късно разказвах за това падане на Живков в калта и последвалите думи за „изкаляния първи секретар“, малцина ми повярваха, че той е бил в състояние да каже такова нещо. Толкова силно беше общото предубеждение спрямо него, че му отнемаше правото на такава твърде дълбока забележка.

Подадох му ръка, за да го изтегля от локвата, но той не прие и сам излезе. С помощта на носната си кърпа той се поизчисти и продължихме да се спускаме надолу без повече коментари. Постепенно калта по дрехите му изсъхна.

Слънцето вече залязваше, когато слязохме долу, всред равна местност, осеяна с горички и храсти. И както вървяхме, внезапно чух силна войнишка команда:

„За среща на министър-председателя на Народна република България, глави надясно!“

Пред нас на продълговатата поляна ни чакаше странна картина. В две редици се бяха строили за среща… някогашни жандармеристи от времето на войната, с техните сини униформи и германски автомати, и партизани, въоръжени със стари пушки и карабини… Беше някаква невероятна картина… Явно пред нас се намираше военна част, която участваше в снимките на филма на Нюма Белогорски. И командирът на тази част, сам в полицейска униформа от едно време, вдигна ръка, за да рапортува на министър-председателя. Това беше твърде много за мен и аз свих зад съседния храст, оставяйки Живков сам да се справя с церемонията. Но той се спря и викна подир мене:

„Хей, Георги, къде избяга? — и като се обърна към строените, прекъсвайки цялата церемония и сочейки към мен, каза: — Виждате ли ги писателите! Щом надушат някаква опасност, и никакви ги няма!“

Трябваше да се върна. Живков ме представи на войниците като автора на „Мъже“ и се пошегува с това, че полицаи и партизани бяха в една и съща редица.

Малко след това бяхме на шосето, където чайката ни чакаше.

* * *

Когато се разделихме, Тодор Живков пожела да имаме още много такива срещи. Той не каза нищо излишно, не произнесе никаква дежурна фраза за поддържане връзката между партията и младата интелигенцията само каза, че би желал пак да се видим. Някой от нас каза, че беше наш ред да го поканим, на което той веднага забеляза:

— Но никой не ме кани!

— Ще ви поканим, но вие няма да дойдете — казах аз.

— Сигурно ще дойда. Каквато и работа да имам, пак ще дойда! — заяви той.

Срещата с първия секретар остави всички ни с повдигнато настроение. Светлината, в която той се показа, изглежда, беше над всички очаквания. Ние си мислехме, че след като първият ръководител на страната можеше да покаже толкова такт и внимание към нас, след като ни бе дал да разберем, че знае много добре проблемите не само на литературата и изкуството, но и на целия живот, след като се бе показал търпелив слушател на дълги пледоарии, тогава можеше да се вярва, че България е в добри ръце. Ние твърде бързо му простихме ужасната реч от предишната година, твърде лесно приехме добри маниери за добри намерения. Когато вечерта в Клуба на журналистите разказвах за срещата, изглежда, моето въодушевление да е било прекалено необосновано, защото от всички страни ме срещнаха скептични усмивки. Същата вечер един от моите приятели ме дръпна настрана и ми каза:

„Ако ти храниш някакви илюзии, че като обясниш на Живков дивотиите, които стават, той ще вземе някакви мерки, много се лъжеш! Вашата екскурзия е само един флирт, от който нищо значително няма да произлезе!“

Когато наскоро след нашата екскурзия Хрушчов бе свален, навред се заговори, че дните на Живков като първи секретар са преброени. Ала всеки път, когато се поставеше въпросът: „Кой ще го замести?“, отговорите увисваха във въздуха. Оказваше се, че в цялото Политбюро и в Централния комитет не се очертаваше никаква сериозна личност. Единственият възможен претендент, Митко Григоров, беше извънредно непопулярен в средите на творческата интелигенция.

Последвалите три години показаха, че и съветското ръководство не бе намерило нищо по-добро от Тодор Живков. А и времето работеше в негова полза.

Не зная начина, по който съветското ръководство избира и преценява кого да утвърди за български ръководител, но ми се вярва, че то провежда своеобразни конкурси. Те се състоят в устройване на периодични политически боксови мачове, при което изборът естествено е в полза на победилия. Тодор Живков се качи на политическия ринг — тежка категория, през 1954 година. В първият мач той победи по точки Червенков и цялата червенковска група, макар нокаутирането да дойде значително по-късно. После, пак по точки, беше бит Антон Югов, а междувременно групата на Чанков бе нокаутирана. След това с внезапен удар изхвръкна Митко Григоров. После дойде ред на триото Коцев-Абаджиев-Гяуров, за да стигнем до жестокия нокаут на Борис Велчев. Всички споменати противници на Тодор Живков бяха не по-малко верни съветски хора. Никой не би могъл да ме убеди, че Венелин Коцев или Ангел Цанев, или Митко Григоров не бяха и не са фанатично предани на Съветския съюз партийни функционери. Техният недостатък беше просто в това, че загубиха мачовете си с Живков и съветският рефер всеки път вдигаше ръката му като на български политически Мохамед Али.

С други думи, Живков беше този, който при всеки мач излизаше най-добре тренирай, умееше да стегне редиците на своите хора и да покаже, че може да води неотклонно партийния и държавен кораб в указаната му посока. Нещо повече, в дългите години на неговото шампионство, той си извоюва репутацията на комунистически ръководител, който е създал най-малко ядове на съветското ръководство. Той нито веднъж, нито за момент не си е правил илюзии, че може да отиде против волята на ръководителите в Кремъл. Дори при най-силни и, предполагам, доста искрени патриотични изригвания, той никога не е забравял, че първо идва Съветският съюз, а след това — България.

Така че след падането на Хрушчов, докато положението в Кремъл се изясняваше, Тодор Живков бе взел вече всички онези мерки, които щяха да го запазят при всякакви сътресения. Той се заобиколи с млади и верни хора. Окръжните комитети на партията, Централният комитет и неговият секретариат, всичко това бе подето от новоиздигнати кадри като Венелин Коцев например, които гледаха. КТ)М Живков така, както римските легиони са гледали към Цезар.

От всичко, казано дотук, става ясно защо не само новото, но и всякакво съветско ръководство, дори ако то се състоеше от най-крайни сталинисти, винаги щеше да предпочете Тодор Живков пред другите. Той беше най-силният, най-солидният, най-съобразителният и над всичко най-верният. Може да се каже, че той служеше на Съветския съюз по-ревностно, отколкото самите съветски ръководители, той беше първият в борбата срещу китайците, той беше първият, който подкрепи СССР при нашествието в Чехословакия, първият, който изрази ненавист спрямо еврокомунизма и т.н. Като награда за верността нему бе разрешено да каже, че дори когато комунистическата партия на СССР е правила грешки, Българската комунистическа партия не ги е правила.

И за Живков, и за съветските ръководители беше съвършено ясно, че те са свързани помежду си по силата на най-тясна взаимна необходимост. Без Съветския съюз Живков би станал лесна плячка на спотаените засега свои противници в партията. Без Живков Съветският съюз би загубил отличен и може би не лесно заменим свой служител. Образно казано, това е връзката между класически английски лорд и неговия бътлер, които в дългите години, прекарани заедно, така са свикнали един с друг, така са се привързали, че евентуалната раздяла би била твърде болезнена. В този дълъг процес на обмяна между господарско благоволение и предано служене се е изградило онова взаимно доверие, което особено в политическия живот е голяма рядкост.

Най-голямото щастие в живота на един бътлер произтича от съзнанието, че господарят му не може без него. От друга страна, господарят е щастлив, когато съзнава, че и бътлера не може без него. Във времената, в които живеем, май че е по-трудно да се намерят добри бътлери, отколкото добри господари.

И ако все пак политическите боксови мачове се провеждат, това, изглежда, е задължителната рутинна проверка дали шампионът е във форма и дали времето не е родило нещо по-добро. Същевременно такава проверка винаги води до преутвърждаване на взаимната вярност.

Затова по всички показатели наследниците на Хрушчов трябваше с облекчение и радост да приемат верността на такъв изпитан и сигурен служител, който им поднасяше, така да се каже, в добре стегнат пакет цяла партия и цяла страна.

В годините, последвали нашата първа среща, Тодор Живков разви огромна дейност за установяването на преки контакти с почти всички важни обществени групи и особено с интелигенцията. Това, което той правеше, беше точно обратното на мрачната отчужденост и недостъпност на Вълко Червенков. Фактически без Хрушчов Тодор Живков следваше в доста линии Хрушчовото обществено поведение и най-вече неговата общителност. Сигурно на пръсти се броят по-известните имена в българския културен живот, които не са обядвали, вечеряли яли имали личен разговор с първия секретар на партията. Хората, който той канеше, бяха от всякакъв калибър и с всякакво отношение към него — от най-последователните му критици, като Радой Ралин и Христо Ганев, до най-раболепните му привърженици, като Богомил Нонев и Любомир Левчев. Понякога се чудех как на Живков му стига времето, за да се среща и разговаря с толкова много хора. Той ходеше на лов с Емилиян Станев и други писатели ловджии, устройваше вечери с поети и драматурзи, посещаваше художествени ателиета, събираше музиканти, заобикаляше се с популярни актьори и т.н. Тук не става дума за заобикаляне с тясна групичка от фаворити, а за твърде масово явление. Разбира се, групичката от фаворити си съществуваше, но малцина от художествената интелигенция биха могли да упрекнат Живков, че не ги е зачел. Почти всеки ден из клубовете и кафенетата се казваше, че Живков имал среща с Николай Хайтов, че най-после приел Йордан Радичков, че прекарал весела вечер с Калоянчев и Нейчо Попов, че танцувал с жената на Богомил Нонев, че лично похвалил Иван Кондов и така нататък. Аз не зная никой друг политически ръководител, който да се е отдавал на такъв всеобемащ флирт с цялата интелигенция. Като се знае, че Живков на младини бе имал известни актьорски аспирации, може би е обяснимо, че той изпитваше удоволствие да се заобикаля със света на изкуството.

Същевременно неговият инстинкт безпогрешно му подсказваше, че единичните хора, които биха могли