Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.01.2010 11:48 - ПОНЕДЕЛНИК ВЕЧЕР
Автор: georgimarkov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 829 Коментари: 0 Гласове:
1



Понеделник вечер. Денят за партийнополитическа просвета. В живота на почти всеки български гражданин върви дълга сива нишка от понеделнишки вечери. Дълга, защото това са наистина най-дългите часове през седмицата. Сива, защото човек едва ли може да си спомни разликата между една понеделнишка вечер и друга понеделнишка вечер.

В паметта ми се появяват една след друга картини, чието подобие ме смущава, сякаш всеки понеделник вечер животът някак е спрял в мъртва точка за час или два, като че инстинктът за самосъхранение е приспивал съзнанието, за да го спаси от седмичната словесна баня.

Ето, виждам себе си, седнал в стола на предприятието, заобиколен от работници и работнички, току-що свалили дочените си престилки и отпуснали натежалите от умора тела върху скърцащите столове. Срещу нас е Тодор, който бе портиер на районния комитет на партията, но ни бе изпратен, за да подсили партийното ядро. Той е висок, мустакат, с тъмни очи, в които винаги блести съзнание за собствената важност. Тодор наистина вярва, че ако той не е на земята, животът ще се свърши. И във всичко, което прави, се чувствува това му убеждение. Той е с четвърто отделение образование, макар самоувереността му да е на човек с два доктората. Но самоувереността не му помага, когато говори, защото заеква, спира се често, за да намери правилната дума, но още по-често тя му се изплъзва и мисълта му увисва в някакво „Ъъъъ!“.

Тази вечер Тодор провежда задължителната политическа информация и темата е „Западногерманският реваншизъм и въпросът за Берлин“. Такава е уводната статия на „Работническо дело“ и обикновено политическата информация се състои в разглеждане на уводната статия. В тази просветна дейност участвуваме всички, които не сме ангажирани в други подобни дейности. Едновременно в предприятието действуват няколко кръжока. Изучаване историята на съветската комунистическа партия, на Българската комунистическа партия и биографията на Георги Димитров. До неотдавна всички бяхме минали по няколко пъти изучаването на биографията на другаря Сталин. Добре, ама сега излезе, че той не заслужавал да му се изучава биографията, и ние, които знаехме наизуст живота на Йосиф Джугашвили, се чудехме какво да правим със знанията си.

Когато районният инструктор ни каза, че повече няма да се изучава биографията на другаря Сталин, Тошко от металното го запита:

— Сигурен ли сте, другарю…? И другарят се обърка.

— Ами засега… — каза той — така е решено…

— Щото… — продължи Тошко — аз много обичах биографията на другаря Сталин… Животът му беше толкова поучителен… и добър за подражание…

Човекът от района не знаеше как да реагира. Все пак намери кураж и каза:

— Ние решихме, че е по-добре да изучаваме нашите родни герои и водачи!

— Тогава защо да не изучаваме биографията на Христо Ботев? — попита друг, чиито намерения също не бяха много чисти.

— Има време и за Ботев, другари. Ще стигнем и до Ботев! — каза инструкторът.

И така, докато по-прилежните от нас сега слушат и разискват партийната история и биографията на любимия вожд на българския народ, ние сме погълнати от пелтечещия глас на Тодор, който ни обяснява как и защо „мръсните ръце на германския реваншизъм посягат към Берлин“.

— Кой превзе Берлин? Те или ние? — пита Тодор и се удря по гърдите, като че той собственоръчно е забил знамето върху Бранденбургската врата.

Никой не му отговаря на въпроса. До мен Надка плете вълнени чорапи за детето си. Виждам я как оформя петата на чорапа и изцяло е погълната от работата си. Преди това тя ми беше казала, че се надява да свърши чорапа, понеже ораторът е Тодор и с пелтеченето си щял да продължи два часа. От другата страна на Надка бай Стоян се е отпуснал на стола и спи с отворена уста. Цял ден бе разтоварвал материал и едва стоеше на краката си от умора. После виждам Станка, която е вперила очи пред себе си и вероятно се намира на милион километри разстояние от Берлин. Мъжът й я бе оставил и оттогава тя някак стана много мълчалива и вглъбена в себе си. Млада и хубава жена, само на 28 години. На първия стол, точно срещу докладчика, е седнал бай Дикран, шейсетгодишен арменец, дърводелец, с чудесно чувство за хумор. Сега смешното му лице се е свило в почти болезнена сериозност и е устремил блестящи очи към Тодор. Той бе казал на Минко: „Днеска ще фиксирам Тодор, да видим какво ще стане!“

Човек не може да не се засмее на позата на Дикран. Знам, че той умира от желание да ръкопляска, но все още не може да изварди подходящ момент. Тодор казва:

„Реваншистите показват хищните си зъби…“

Ръкопляска ли се на „хищни зъби“? От лявата ми страна забелязвам, че нашата хубава секретарка Рени се опитва да флиртува с новия плановик. Тя му отправя многозначителни погледи, а той се черви и се преструва, че слуша. На бас, че ако някой запита Рени за какво говори докладчикът, едва ли би отгатнала. Тя е един от големите майстори на манкирането от понеделнишките вечери, но този път не мина. Въобще цялото събиране на хората през деня бе твърде категорично и заплашително. Понеже районът установил, че „посещаемостта“ на политпросветата не била задоволителна, днес отговорните другари хванаха всеки срещу подпис. Тодор бе твърд и брутален.

„Ще има проверка от района!“ — каза той. И когато Парашкева, която имаше две малки деца, оставени у дома, писна, че едното от тях не е добре, Тодор отвърна: „Щом си могла да дойдеш на работа, ще седиш! Който иска да работи, ще стои и на политпросвета!“

И това беше най-силният им довод. Всеки знаеше, че ако не дойде, това се записваше и ако не го уволнят, защото все пак за такива работи не можеше да се уволнява, то неучастието му в политическата просвета тежеше като неизтриваемо петно при цялата му кариера в предприятието. Колко пъти отказваха да дадат ударнически звания и пари на добри работници само заради такива отсъствия. Колко пъти при повишаване на разряд или на длъжност отсъствията се вземаха предвид и т.н. Изобщо имаше много начини за наказване на непослушните. Всички знаеха това.

„Германският реваншизъм — продължава Тодор — иска да върне колелото на историята назад към терора на гестапо, към поробването на работническата класа, към унищожаването на свободата и демокрацията…“

Тази масова политическа просвета започна още когато бях в политехниката. Малко след национализацията през 1947 година по линия на младежката студентска организация ни бе казано, че ТРЯБВА да участвуваме в този невероятен за тогавашните ни разбирания вид кръжоци. Малко по-късно, със започването на студентските чистки, участието в кръжоците по изучаването на биографиите на Сталин и Димитров или краткия курс по история на ВКП (б) се оказа решаващ фактор в политическата биография на всеки студент. Някак много набързо, като пилци, ние бяхме натикани в тези понеделнишки вечери, където разни докладчици с умиление и възторг ни разказваха какъв приказно добър, мъжествен, красив, умен и великодушен човек е бил другарят Сталин и как още тогава, когато бил малко момче, той изпъквал високо над младежи и възрастни със смайващата си гениалност.

Ние бяхме студенти инженери, хора на точните науки, и подобни романтични словоизлияния някак основно противоречаха на научната атмосфера. Но трябваше да ги приемем, защото отгоре на всичко ни изпитваха. Аз мисля, че от тези кръжоци започна болестта на цитатничеството. Просто кръжочниците заучаваха наизуст разни пасажи и ги ръсеха навсякъде, където им потрябваше. Почти не си спомням изказване в политехниката, слово, доклад или какво да е словесно проявление, без да се каже „Както ни учи другарят…“ или „Както казва другарят…“.

По-късно навсякъде, където съм бил на работа, едни от първите другари, които пристигаха при мене, бяха отговорниците по партийната просвета.

— В какъв кръжок искаш да участвуваш?

Аз поглеждах кръжочното меню и разговорът протичаше горе-долу така:

— Биографията на Георги Димитров съм я учил 11 пъти!

— Брей!

— Историята на съветската комунистическа партия — седем пъти!

— Ама коя история? Новата или старата?

— И двете.

— Добре, ама коя повече си учил?

— Старата.

— Значи трябва сега здраво да научиш новата… Всеки понеделник веднага след работа…!

— Ами аз имам всеки понеделник урок по френски!

— Не може — казва той. — В понеделник вечер не можеш да учиш ни френски, ни немски, ни български! Премести си уроците друг ден! А понеделник вечер знаеш за какво е!

В първите години насилственото посещение на разните форми на политическа просвета бе преследвано с фанатизъм. Имаше агитпропчици и разни други просветители като нашия партиен секретар Киро, които смятаха участието на хората в тия работи за върховен дълг, а кръшкачите — за вражески агенти и предатели. После този фанатизъм се усили още повече, когато в партията нахлу вълната на интересчиите, които, разбира се, се опитаха да бъдат „по католици от папата“ и тогава беше невъзможно човек да се откачи от тези задължения. Всичко живо, което познавах наоколо, запълваше своята понеделник вечер с такова мероприятие, което, като случая с нашия Тодор, ужасно напомняше на „словесното“, дето фелдфебелът произнася пред ротата. За хора като Киро и Тодор тази активност беше много важна именно защото в продължение на час или два им даваше възможност да бъдат център на внимание, да приказват. В обикновения живот едва ли някой би седнал сериозно да разговаря с двамата по каквито и да е обществени въпроси. В часовете по политическа просвета те бяха в стихията си. Но Киро беше далеч по-интересен. Той говореше с абсолютна категоричност и явно възприемаше уводната статия на партийния вестник, както истинските християни възприемат десетте божи заповеди. За него нито една дума не подлежеше на съмнение и всичко беше така, както беше написано. Фанатичният му тон и невъобразимата смесица от партиен речник плюс шопско-цигански диалект превръщаха и най-сериозната тема в жив каламбур. Твърде често Киро се отклоняваше от уводната статия и започваше да ни обяснява световните събития със свои думи:

— Сега империализмо прави сичко да ни отклонява вниманието. Тия дни американски учени казали, че видели да летат по небето некакви чинии! Може и паници да са биле, другари! И трудещите се в Америка гледат ли, гледат нагоре… и не виждат какви магии стават доле, по земята! Те това се казва диверсия!

Нито Киро, нито Тодор се смущаваха, че между техните слушатели имаше и хора с по две университетски образования.

Впоследствие фанатизмът в политическата просвета значително изчезна и понеделнишките вечери станаха доста формални. Работата по организирането и провеждането им обикновено се възлагаше на някой по-популярен и уважаван колега, който, когато агитираше за посещение, обикновено апелираше към приятелските чувства.

„Братле, и ти, и аз знаем, че всичко това е една глупост и половина, но така е наредено. И ако ние не го направим, ще ни пратят някой отвън да ни организира и тогава няма кръшкане.“

В „Стинд“ работниците, които трябваше да участвуват в кръжоците, поставиха едно условие: да си носят пиене и да си посръбват по време на беседата. В едно от външнотърговските предприятия бе въведен нов елемент в допълнение на политиката: забавна и танцова музика, и т.н.

Но освен по линия на предприятия и учреждения партийната просвета се провеждаше масово из кварталните и селските организации на Отечествения фронт. Всяка година някъде през септември вестниците обявяваха тържествено началото на новата учебна отечественофронтовска година. Тя засягаше главно пенсионерите, дядовците и бабите. В отечественофронтовските понеделници имаше по-голямо разнообразие, като например „колективен прочит на книга“ с разисквания или колективно посещение на кино, театър, опера, също с разисквания. Книгата, разбира се, беше политически най-правоверната. Бил съм на колективен прочит на романа на Василий Ажаев „Далеч от Москва“, на романа на Емил Коралов за Септемврийското въстание и на романа на Андрей Гуляшки „Златното руно“… Но моите преживявания не могат да се сравнят с тия на домашните ми. Баба ми, Бог да я прости, изкара цели три кръжока по марксизъм-ленинизъм, а дядо ми на 80 години трябваше да посещава кръжок по атеизъм. Майка ми и жените от махалата се събираха да четат на глас романи, а нашият съсед бай Кольо, който имаше частен бик и не искаше клиентите кравари да злоупотребяват с него, казваше:

— Нема го бико!

— Ами къде е отишъл бе, бай Кольо?

— Требе да е на кръжок. Днеска е понеделник!…

Най-после нашият докладчик Тодор завършва. Той заявява, че докато ние сме на земята, германските реваншисти „нема“ да сложат ръка на Берлин. След това изпотен, но със съзнание за отлично изпълнен дълг избърсва мустаците си и се тръшва на стола. После председателствуващият пита за изказвания. Отвръща му пълна тишина. Оттук нататък всичко върви по ноти. Той ще ни подкани три пъти и никой няма да стане. Всеки знае, че ако иска всички да го намразят и жените да не му говорят със седмици, може да стане и да се изкаже, като даде повод на Тодор да ни държи още половин час. А кръжочниците вече са „на педал“ и само чакат председателствуващият да каже: „Ами като няма изказвания, да благодарим на другаря Тодор Тодоров и да си вървим!“

Сега Дикран ръкопляска шумно и ние се втурваме към вратата.

Час или два от времето на нашия живот е отнето. Всеки понеделник вечер. Ако се сметне, че четири милиона души или дори два милиона са заставени да губят това време, икономистите биха се ужасили. Защото истината е, че никой нищо не е научил по тия кръжоци. Всичко е било да се отбие номерът, за да ти е мирна главата.

„Абе виж какво — казва един от моите колеги, с когото бързаме към автобусната спирка, — ако рекат да ни накарат да научим наизуст и телефонния указател, мислиш ли, че няма да го научим? Ще го научим, та пушек ще се дига! Каквото ти свирят, това ще играещ! Музиката е тяхна, а краката са твои!“

Георги Маров 1978г



Тагове:   вечер,


Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: georgimarkov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 202218
Постинги: 110
Коментари: 34
Гласове: 488
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031