Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.12.2009 13:07 - В СЯНКАТА НА ВИТОША
Автор: georgimarkov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 853 Коментари: 0 Гласове:
1



На стената, точно срещу масата, на която сега пиша, съм окачил една снимка, стара пощенска картичка. Всеки път, когато случайно или нарочно я погледна, тя неспасяемо ме връща назад към хора, картини и събития, които са сякаш „от заник слънце озарени“. И всеки път се чудя на странното чувство за разстояние — колко близо съм аз до тях и колко далече са те от мен. Това е общ изглед на Княжево, гората и Витоша отпреди войната. Познавам всеки кът от тази картина, познавам измененията, настъпили естествено с времето, старите и новите къщи, старите и новите пътища, старите и младите хора, които живееха там. Това беше светът на моето детство и младост, на по-късните години и светът, в който изтръпнал се взирах в часа на моето заминаване. За мен малко картини по света съдържат толкова завладяващо чувство за красота, естественост и вечност. Колко утрини съм посрещал по билото на Люлин и колко залези съм изпращал от билото на Витоша. Когато бях малък, баба ми казваше, че Витоша и Люлин тихо разговаряли и че понякога човек можел да ги чуе. И аз дълго и упорито се ослушвах да ги чуя. Години по-късно разбрах, че този разговор не беше размяна на думи, а размяна на ветрове, облаци, на гръмотевици и светкавици, слънце и звезди, размяна на утринен смях или вечерни усмивки, или на неспокоен раздвижен мрак, на птици, дивеч и ловци… Помня хайките за бялата вълчица, която сновеше между манастирската гора в Люлин и връх Селимица на Витоша и която никога не убиха, помня петъчното шумно шествие на владайчани, тръгнали пешком на пазар, и самотния монах от манастира „Свети Крал“, който вървеше пеша до София, защото трамваят бил „дяволска работа“, и върволиците туристи или скиори от различни поколения… Струва ми се, че бих могъл да разказвам с часове на тема „Общ изглед на Княжево“…

Ала когато погледна в лявата част на снимката, където черното петно на княжевската гора е прорязано от панорамния път между Княжево и Бояна — обзема ме друго, студено и противно чувство. Това вероятно е същото чувство, с което всеки чувствителен човек би откликнал, когато чужди и нечисти ръце докоснат скъпи семейни реликви. Това беше нашата гора, на княжевци. И панорамният път, от който София и софийското поле се виждат като на длан, беше мястото, където обичахме да се разхождаме. В гората нямаше алеи, а пътеки, по които мнозина от нас срещаха сладостите и горчивините на първата любов. Там броехме куканията на кукувицата, разписвахме се по дърветата, съчинявахме сантиментални слухове, изповядвахме се един на друг и говорехме за бъдещето, което от тази височина изглеждаше просторно…

И това бъдеще ни изненада в деня, когато войници със сини шапки и шмайзери застанаха на всеки завой на панорамния път. Помня изненадата от първата ми среща с тях, когато открих, че този тих и интимно наш път се оказа превзет от въоръжени до зъби „сини шапки“, които грубо и заповедно подвикваха на всеки минувач:

„Не се спирай! Движение!“

После част от гората се оказа заградена с висока бодлива мрежа, зад която, спотаени между стволовете на дърветата, дебнеха часовои. Хората, които живееха от долната страна на пътя, бяха изгонени, жилищата им иззети и в тях се настани цял батальон на вътрешните войски, които пазеха натрапниците, окупирали всички вили и сгради от горната страна на шосето. После изникнаха караулки, от които през цялото време дебнеха нечии очи. Движението на всеки минувач по пътя биваше проследявано от появата му на първия завой до изчезването му зад последния. Бинокли и фотографски обективи се присъединиха към дулата на шмайзерите. Понякога часовоите искаха да си показваме паспортите, друг път като луди се втурваха, блъскаха ни и крещяха: „Дръпни се от пътя!“ — и покрай нас профучаваха две или повече чайки. Този отрязък от панорамния път беше най-охраняваното място, което съм виждал през живота си. По-късно сините шапки изчезнаха и бяха заменени с равностоен брой милиционери и офицери от Държавна сигурност, които изпълняваха същите функции. Пак в тия години, веднъж, когато отивах на разходка с жена си, милиционери ни забраниха да минем по пътя с категоричното: „Разкарай се и много не питай!“

Свърши се с красотата на нашата гора. Свърши се с броенето на кукувичето кукане, на волното тичане по пътеките, на пламенните разговори. Сигнални, подслушвателни и предупредителни инсталации замениха птиците. Потокът туристи бе отбит в друга посока. Всяко спиране наоколо бе забранено и ако случайна двойка тръгнеше между дърветата, тежки милиционерски ботуши я прогонваха. Това не беше повече нашата гора, а резиденцията на другаря председател, който не бе се посвенил да си присвои нещо, което принадлежеше на хиляди обикновени хора. Толкова непоносимо болезнена беше за мен загубата на панорамния път, че аз го намразих и никога повече не стъпих там. Сутрин ние виждахме чайките да се изнизват оттам, като до шофьора винаги седеше охраната, а отзад, всред перденцата, се очертаваше силуетът на нечие полуголо теме. По-късно чайките правеха втори курс, като откарваха за училище високомерно надзъртащи през прозорците Серьожовци, Володьовци, Зиночки, Светлани и други съвременни наши принцове и принцеси. След тях човек можеше да види колите на специалното снабдяване, които бързаха да заредят хладилниците на нашата народна аристокрация с продукти и стоки, които обикновеният българин и насън нямаше да види. Спомням си как ние висяхме на опашка пред Христо Фурнаджията и по улицата пред нас минаваха чайките и волгите. Колко пъти се опитвахме да уловим погледите на мистериозните пътници между перденцата, но никога не успяхме. Вместо тях срещу нас се изправяше безличното строго лице на охраната. Ние бяхме два свята и впоследствие това щеше да ми бъде напомняно при всяка крачка. Защото съвсем не беше въпросът само за панорамния път…

В ония години нищо не ме потискаше повече от съществуването на тази привилегирована върхушка, което само по себе си етикетираше мен и хората като мен ВТОРО КАЧЕСТВО. И същевременно над нас се поставяха същества, които по никакъв показател не бяха по-умни, по-добри или по-способни от нас. Тъкмо откритото, ярко манифестиране на недостъпност на комунистическата аристокрация ни хвърляше в болезнени сравнения.

От тук, от Лондон, онези години ми се струват толкова чудовищно нелепи, че ми изглеждат неправдоподобни като кошмарен сън. Но чувството, предизвикано от една или друга картина, от един или друг факт, е останало все така свежо и остро, че е гаранция за уродливата истинност в сянката на Витоша.

За всички нас, които бяхме възпитани в буржоазния принцип за равноправие пред законите, произволът на окупаторите на панорамния път изглеждаше невероятна наглост. Взирайки се назад, в близката история на нашия народ, аз виждам, че издигането на привилегията в култ, довеждането на обществените и личните взаимоотношения до придобиване на една или друга степен на привилегия, всичко това е напълно непознато явление преди Девети септември 1944 година и е абсолютно дело на съветския режим. Но какво значи привилегия? Това е даване на известни предимства или облагодетелствуване на един гражданин за сметка за останалите граждани. До Девети септември привилегии в почти символична степен се полагаха на инвалидите и героите от войните. Те не надхвърляха скромните рамки на пътуване с намаление по железниците или безплатно ходене на баня. Това си беше в реда на нещата, защото не поставяше нито един гражданин над друг. Привилегията — такава, каквато съществува днес у нас, дойде в резултат на задължителното подражателство на съветския опит. В СССР привилегиите и привилегированата каста бяха оформени през тридесетте години от Сталин и точно този образец българските му подражатели изкопираха и копират до ден днешен. Сталин беше варварин и неговата простащина го тласкаше към пищни титли и безгранични привилегии. Привилегията му беше нужна не само като средство за заплащане на тия, които му служеха, но и като средство за постоянен натиск и деморализиране. Заплащането с привилегия има едно огромно предимство за диктатора пред заплащането с пари. Парите могат да бъдат спестени, могат да създават потенциал на известна независимост и е трудно да бъдат върнати назад, докато привилегията може да бъде отнета с един подпис. Ние вече видяхме случаи, при които довчерашно партийно величие, ползуващо всички огромни привилегии от специалното снабдяване до разкошната вила и лимузина, плюс валутна сметка в банката и привилегии за цялото му семейство, внезапно се озоваваше на улицата. Привилегията е мощно средство за държане на определени хора в пълна зависимост. Тя не е гарантирана само от минали заслуги, а трябва непрестанно да се заслужава. Така човек може да си обясни защо известни партийни дейци, въпреки несъгласието си с вожда, не смеят да го критикуват. Аз съм слушал неведнъж: „Ако не бяха децата ми, щях да му кажа.“ Защото децата не са на училище с децата на обикновените българи, те са в специална езикова гимназия, те виждат вече местата си в дипломатическия корпус. Нито едно от тези деца не ще отиде да работи в производството или в земеделието, или пък да се поти в някой университет за дипломата си. Всичко следва автоматически от името на таткото. „Ако няма легация за сина, ще му измислим една легация, ще отворим, ако трябва!“ — това са думи на още един заселник край панорамния път.

Но какви други привилегии имат тези борци за правдата и свободата на пролетариата? По-лесно може да се отговори на въпроса — какво нямат? Предоставената им от чуждата държава огромна неограничена власт им дава право на всичко. Аз не зная западен държавник, който би дръзнал да си позволи дори една точка от списъка на нашите аристократи. За далеч по-дребно безправие тук, на Запад, би се надигнала неудържима обществена буря. Мога да изброя не един и два случая на купуване на скъпи западни коли и други вещи на безценица за сметка на държавното съкровище. (Как ви се струва да имате мерцедес от пловдивския панаир за 800 лева?) Строене на прескъпи вили, летувания, пътувания навред по света, та чак до ходене на лов в специалните резервати, където зайците едва ли не са вързани за по-лесно. Ако българският народ няма право да гледа западни филми, същите се прожектират по домовете или специално за привилегированите. Същото — за западни плочи или литература… Но привилегиите не се отнасят само за преките материални придобивки. Ако сте на служба и сте най-способният човек във вашата специалност и ако трябва да кандидатствувате за длъжност, която нормално ви се полага, всяко привилегировано същество може да вземе длъжността преди вас. Привилегията доведе в целия съветски блок до невиждан разцвет на връзкаджийството и фактически до царството на „моя човек“. Привилегията фактически е поставяне над законите. Гледал съм с очите си как единият от синовете на Боян Българанов караше колата си (БМВ) по тротоарите в центъра на София и пръскаше като пилци минувачите под изумените погледи на чужденци и наведените глави на нашите милиционери. Ако обикновен български гражданин поради небрежност сгази с колата си дете, ще прекара доста време в затвора. Ако привилегирован другар го сгази, ще прекратят веднага делото. Пази Боже да имате частно съдебно дело с някой от свитата на привилегированите. Председателят на Върховния съд е заеквал пред мен при анкетирането на едно скандално дело, решено наопаки само защото виновната беше дъщеря на лекаря на един от най-висшите хора. Сигурно стотици пъти съм се натъквал на гузни погледи, на вдигане на рамене и на израза „Абе разбери, нищо не зависи от мен“, което значи — всичко се решава от друго място и по други закони.

Тук съвсем не става дума за отделни прояви на хищни властолюбци, а за основен партиен принцип, който не търпеше изключения. Разказвали са ми как старият партиен деец Стоян Стоянов, когато бил назначен за първи секретар на Пловдивския окръжен комитет на партията, забранил на специалното снабдяване да му носи храна и изпратил жена си рано сутринта на опашката за мляко. Сред върхушката последвала бурна реакция. Стоянов бил наречен дребнобуржоазен демагог, който се опитвал да си печели популярност сред народните маси по нечестен път. Не след дълго той е бил преместен.

Парадоксално или не, средновековната система на привилегиите, която в наше време рухна навред из света под напора на демокрацията, намери своето ново огнище под знамето на петолъчката. Мисля си, че има едно-единствено логично оправдание на безправието, наложено на обикновения гражданин у нас — ако се приеме, че режимът е окупаторски. Само окупатори могат безогледно да отрекат правата на хората, които са покорили. Само окупатори могат безогледно да пренебрегнат собствените си закони. Но нам бе съдено не само да живеем с безправието, но да свикнем с него, да се приспособим към него и на свой ред сами да го ползуваме. Това е може би най-дяволската промяна, настъпила в живота на нашия народ.

Георги Марков 1978г


Тагове:   Витоша,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: georgimarkov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 201959
Постинги: 110
Коментари: 34
Гласове: 488
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031